Общувахме с други хора само когато Обществото разреши — на живо по комуникационния портал или като запис върху микрокарта. Някога Обществото позволявало на гражданите да носят със себе си снимки на хората, които обичали. Ако любимият ти починел или заминел надалече, поне можело да си спомниш как е изглеждал. От години обаче не е разрешено. Обществото дори прекрати традицията да дава на новоподбраните двойки снимки на партньорите след първата им среща лице в лице. Научих го от едно от съобщенията, които не запазих — известие от Министерството на Подбора, изпратено до всички, определени за партньорска връзка. В него пишеше: Процедурите на Подбора са опростени, за да се постигне максимална ефективност и увеличаване на оптималните резултати.
Чудех се дали е имало и други грешки като нашата. Затворих очи отново и си пожелах да видя пред себе си лицето на Кай. Но образите, които създавах напоследък, бяха неясни, незавършени, сякаш всеки момент щяха да се разпаднат. Чудех се къде ли е Кай сега, какво ли му се случва, дали е успял да запази парченцето зелена коприна, която му дадох, преди да замине.
Дали все още пази спомена за мен.
Извадих друго листче и го разгънах внимателно върху пейката. Листенцата на пъхнатата в него новороза бяха съвсем изсъхнали, крехки като самата хартия, бледорозови, вече и те пожълтели по краищата.
Момичето, което седеше до мен, забеляза какво правя, затова се преместих на съседната пейка. Не можах да се уединя, защото останалите момичета също ме наобиколиха, както правеха винаги когато изваждах този лист. Нямаше да си имам проблеми заради това — все пак не беше незаконно. Рисунката на него не бе контрабанда, а обикновена разпечатка от електронен портал. Но тук не можехме да отпечатваме нищо, освен съобщенията си, така че това късче изкуство беше станало много ценно.
— Мисля, че я виждаме може би за последен път — казах аз. — Вече се разпада.
— Не ми е хрумнало да донеса тук някоя от Стоте картини — каза Лин, свела поглед към листа на пейката.
— Нито пък аз. Дадоха ми я.
Ксандър. В едно друго време, още в стария ми квартал, в деня, в който се сбогувахме. Това бе номер 19 от Стоте картини — „Бездната на Колорадо“ от Томас Моран. Някога в училище бях писала доклад за нея и казах, че това е любимата ми картина. Ксандър не го беше забравил през всичките тези години. Картината ме плашеше и вълнуваше едновременно — небето беше толкова зрелищно, земята — толкова красива и опасна, изпъстрена със стръмни скали и дълбоки бездни. Ужасявах се от необятността на това пространство и в същото време изпитвах огромна тъга, че никога няма да го видя с очите си: зелените дървета, израснали по червените скали, сините и сиви облаци, пълзящи по небето, златисти и тъмни най-отгоре. Дали част от този копнеж бе проличал в гласа ми, когато бях говорила за картината? Дали Ксандър го бе забелязал и запомнил? Той все още играеше играта по своя потаен, сложен начин. Тази рисунка беше една от картите му. Сега, когато я гледах или докосвах листенцата на изсъхналото цвете, си спомнях колко близък ми беше той, как ме познаваше до дъното на душата ми и ме изпълваше болезнен копнеж по това, което бях позволила да си отиде.
Бях права, че ще видим рисунката за последен път. Когато я вдигнах от пейката, хартията се разпадна. Всички въздъхнахме едновременно и дъхът ни за миг повдигна във въздуха пожълтелите късчета.
— Можем да видим картината на портала — казах им аз.
Единственият портал в лагера жужеше непрестанно над главите ни в главната зала, огромен и дебнещ.
— Не — каза Инди. — Прекалено късно е.
Вярно беше; след вечеря се предполагаше всички да стоим в спалните си помещения.
— Тогава утре по време на закуска — казах аз.
Инди направи пренебрежителен жест и се извърна встрани. Права беше. Не можех да обясня защо нямаше да е същото, но беше така. Първо си помислих, че самият факт, че притежавах рисунката, я правеше специална, по и това не беше причината. По-скоро бе чувството, че можех да я гледам, без да съм наблюдавана, без някой да ми казва как точно да гледам. Това ни даваше рисунката — не само на мен, на всички нас.