Выбрать главу

— Не си умрял — каза Вик.

— Не — казах аз и станах на крака. Избърсах пръстта от устата си и се пресегнах към лопатата.

Вик копаеше до мен. Никой от нас не спомена нищо за хората, които нямаше да можем да погребем днес, онези, които се опитаха да стигнат до снега.

Когато се върнахме в селото, чухме примамките да крещят един на друг и на нас. Още трима мъртви, викаха те, а после погледнаха нагоре и млъкнаха.

Никои от мъжете и момчетата примамки, които бяха тръгнали към билото, нямаше да се върне. Усетих, че се надявам на невъзможното — поне да са утолили жаждата си преди огъня. Че устите им са били пълни с чист, свеж сняг, когато са умирали.

4.

Касия

Ксандър, тук, пред мен. Руса коса, сини очи, толкова топла усмивка, че не можах да се сдържа да не го докосна още преди да получа разрешение от Служителя.

— Касия — каза Ксандър и също не изчака позволението. Придърпа ме в прегръдките си и се притиснахме силно един в друг. Допрях лице до гърдите му, до дрехите му, които миришеха на него на дома…

— Липсваше ми — каза той и гласът му избоботи над главата ми.

Звучеше по-плътен, по-дълбок отпреди. Самият Ксандър изглеждаше някак по-силен. Изпълни ме толкова прекрасно и хубаво чувство от това, че съм с него, че хванах лицето му с двете си ръце и го целунах по бузата, опасно близко до устните. Когато отстъпих назад, очите и на двама ни бяха пълни със сълзи. Беше толкова странно — Ксандър да плаче, че затаих дъх.

— Липсваше ми — казах му аз и се запитах каква ли част от болката, която изпитвах, бе причинена и от загубата на Ксандър.

Служителят зад него се усмихна. Нашата среща бе съвършена. Той отстъпи малко назад, дискретно, за да ни даде пространство, и започна да пише нещо в своя портативен апарат за данни. Вероятно изречение като: Двата субекта демонстрираха подходяща реакция от срещата си.

— Как? — попитах Ксандър. — Как са ти разрешили да дойдеш тук?

Радвах се, че го виждам, но това беше прекалено хубаво. Може би беше поредният тест от страна на моята Служителка?

— Изминаха пет месеца от Подбора ни — каза той. — Всички партньори от нашата група имат право през този месец на първата си среща лице в лице. Министерството все още не е отменило това правило.

Усмихна ми се, но в очите му имаше тъга.

— Изразих мнение, че ние вече не живеем един до друг, така че имаме право на тази среща също като всички останали Партньори. Според правилника срещата се провежда там, където живее момичето.

Не каза „в дома на момичето“. Той разбираше. И бе прав. Аз живеех тук, но този трудов лагер не беше дом. Можех да нарека провинция Ория „дом“, защото Ксандър живееше там, защото най-добрата ми приятелка Ем беше там, защото аз самата бях родена там. Въпреки че не живеех в провинция Кея, можех да я нарека така, защото сега родителите ми и Брам бяха преселени там.

А имаше и някакво друго място, в което сега живееше Кай и за което също мислех като за дом, въпреки че не знаех дори как се казва, нито къде точно се намира.

Ксандър ме хвана за ръката.

— Позволено ни е да излезем на разходка — каза той. — Ако искаш.

— Разбира се — засмях се аз.

Не можех да се удържа; преди минута се чувствах толкова сама, а сега Ксандър бе тук. Сякаш бях минала през осветените прозорци на някоя къща в стария ми квартал, преструвайки се, че не ме е грижа за нищо, което бях загубила и оставила зад себе си, и после внезапно се бях озовала в топла, окъпана в златисто сияние стая, без дори да повдигна ръка, за да отворя вратата.

Служителят махна в посока към изхода и осъзнах, че не бе същият мъж, който ни придружаваше, когато с Ксандър излязохме на първата си официална среща като партньори и вечеряхме навън. Това беше специална вечер за нас двамата, уредена вместо първа среща по комуникационния портал, защото живеехме в един и същи квартал и се познавахме, за разлика от другите двойки. Служителят, който ни придружаваше тогава, бе много млад. Този също, но изглеждаше някак по-мил. Забеляза, че го гледам, и наведе глава, формален, любезен жест и същевременно приятелски по някакъв начин.

— Вече няма специален Служител за всяка двойка — обясни той, очевидно доловил недоумението ми. — Така е по-ефективно.

— Прекалено късно е за вечеря — каза Ксандър. — Но можем да се разходим в града. Къде искаш да отидем?