— Всъщност дори не знам какво има тук — казах аз.
Имах смътен спомен от града, когато минахме през него с влака и после вървяхме пеша по улицата до транспортера, който ни доведе до трудовия лагер. Почти голите клони на дърветата пронизваха небето с малкото си останали червени и златисти листа. Но дали това бе този град или някой друг, намиращ се в близост до предишния или до по-предишния лагер? Трябва да е било по-рано през есента, за да бъдат листата от спомените ми толкова ярки.
— Тук няма много възможности за забавление каза Ксандър. — Но разполагат с това, което имаме и в нашия квартал — музикална зала, център за игри, киносалон…
Киносалон. Не бях посещавала прожекции на филми от толкова отдавна. За момент реших да избера това; дори отворих уста, за да го кажа. Представих си как салонът става тъмен и сърцето ми забива силно, докато чакам образите да се появят и музиката да зазвучи през усилвателите. После си спомних стрелбата и битките, които показаха на последната прожекция, която бях посетила с Кай, сълзите в очите му, когато светлините светнаха. Спомних си и нещо друго.
— Имат ли музей?
В очите на Ксандър проблесна искра; не можех да кажа от какво. От изненада? Присмех? Приближих се към него; той обикновено не беше загадка за мен. Бе открит, честен, история, която четях отново и отново и харесвах и обичах всеки път. Но в този момент не можех да кажа какво си мисли.
— Да — каза Ксандър.
— Искам да отида там — казах аз, — ако ти нямаш нищо против.
Той кимна.
Разходката из града отне известно време; миризмата на съседните ферми и на обработената земя бе пропила въздуха — горящи дърва, свеж студ и ябълки, превърнати в сайдер. Изпитах чувство на привързаност към това място, но знаех, че е свързано най-вече с момчето, което вървеше в момента до мен. Ксандър винаги правеше всяко място, всеки човек, до когото се докоснеше, по-добър. Във вечерния въздух се носеше горчиво-сладкото ухание на това, което можеше да бъде, и аз затаих дъх, когато той се обърна към мен под топлата светлина на уличната лампа. Очите му също говореха за нашето възможно бъдеще.
Музеят беше само на един етаж и сърцето ми за миг спря. Ами ако нещата тук не бяха същите като в Ория?
— Затваряме след половин час — каза мъжът зад бюрото на входа. Униформата му изглеждаше овехтяла и изтъркана, както и той самият, сякаш щеше да се разпадне всеки момент. Плъзна ръцете си по повърхността на бюрото и бутна апарата за сканиране към нас. — Напишете имената си.
Направихме го, Служителят беше пръв. Отблизо ми се стори, че нашият придружител има същия уморен вид като по-възрастния мъж зад бюрото.
— Благодаря ви — казах аз, след като вкарах името си и бутнах апарата обратно към музейния работник.
— При нас няма много неща за гледане — каза ни той.
— Не е толкова важно — отвърнах аз.
Чудех се дали нашият Служител смята идването ни тук за странен избор, но за моя изненада той се отдръпна встрани веднага след като влязохме в главната изложбена зала на музея. Сякаш искаше да ни остави пространство да си поговорим насаме. Отиде до една стъклена витрина и се наведе напред, с ръце на гърба; Стойката му изглеждаше почти елегантна със своята непринуденост. Мил Служител. Разбира се, сигурно имаше и такива. Дядо ми навярно е бил такъв.
Почти незабавно открих това, което търсех, и ме заля вълна на облекчение — картата на Обществото, поставена зад стъкло в средата на стаята.
— Ето — казах на Ксандър. — Може ли да я погледнем?
Той кимна. Докато четях имената на реките и провинциите, застана до мен и прокара пръсти през косата си. За разлика от Кай, който оставаше сдържан и почти неподвижен на места като това, при Ксандър винаги имаше серия от уверени движения, като вълна след вълна. Това го правеше толкова ефективен в игрите — повдигането на веждите, усмивката, начинът, по който местеше картите.
— Тази експозиция не е подновявана скоро — чу се глас зад нас и аз се стреснах. Беше кураторът на музея, мъжът от рецепцията. Забеляза, че трепнах, и ми се усмихна успокояващо и донякъде извинително. — Другите експонати са прибрани за през нощта. Ако искате да знаете нещо, само аз съм на разположение.
Погледнах към нашия Служител. Той все още стоеше до витрината, намираща се най-близко до входа, и вниманието му като че ли бе изцяло погълнато от това: което имаше вътре. Вдигнах очи към Ксандър и се опитах да му предам мислите си, без да говоря. Моля те.