За миг си помислих, че не ме е разбрал или че не желае да го направи. Почувствах как пръстите му се свиват около моите и видях напрежението в погледа му, лекото стягане на челюстта… Но после изражението му омекна и той кимна.
— Побързай — каза тихичко, пусна ръката ми и се запъти към Служителя в другия край на залата.
Трябваше да опитам, макар да не вярвах, че този уморен сивокос мъж ще има някакви отговори за мен. Надеждата ми беше почти умряла.
— Искам да знам повече за славното минало на провинция Тана.
Мълчание. Умът ми отброяваше ударите на сърцето ми. Един. Два.
— Провинция Тана има чудесно географско разположение и природа и е прочута със своето земеделие и ферми — каза мъжът със спокоен, безизразен глас.
Той не знае. Сърцето ми спря. Когато бяхме в Ория, Кай ми каза, че стихотворенията, които моят дядо ми бе дал, са ценни и ако попиташ в музея за историята на провинцията, можеш да стигнеш до Архивистите, хората, които търгуват с информация. Надявах се, че и тук ще е същото. Беше глупаво от моя страна. Може би в Тана изобщо нямаше Архивисти, а дори и да имаше, сигурно бяха на по-интересни места, а не в този малък тъжен музей, очакващи часа на затварянето му.
Мъжът продължи:
— В периода преди Обществото в Тана понякога ставали наводнения, но от много години реките са под контрол. Ние сме сред най-продуктивните земеделски провинции в нашето Общество.
Не поглеждах към Ксандър. Нито към Служителя. Просто продължавах да се взирам в картата пред мен. И преди се бях опитвала да направя това, но не успях. Само че първия път причината беше, че не можах да се откажа от стихотворението, което бяхме споделили двамата с Кай.
После забелязах, че мъжът беше млъкнал и ме гледаше втренчено.
— Има ли още нещо? — попита ме той.
Трябваше да замълча, да се усмихна и да отида при Ксандър, да забравя всичко това и да приема, че този човек не знае нищо. Да продължа напред. Но незнайно защо, изведнъж си спомних за червените листа, все още полюшващи се по клоните на дърветата и даряващи цвета си на небето. Поех си дъх.
— Да — отвърнах тихо.
Дядо ми беше дал две стихотворения. С Кай обичахме стихотворението на Дилън Томас, но имаше още едно и именно неговите думи дойдоха сега на езика ми. Ме си го спомнях цялото — онова на Тенисън, но един куплет се появи ясно ума ми, сякаш бе издълбан там от години. Може би споменаването на мъжа за наводненията извика думите в паметта ми.
Докато изговарях тихо думите, изражението на мъжа започна да се променя. Стана някак по-будно, по-съсредоточено, по-живо. Явно си бях спомнила правилно текста.
— Това е интересно стихотворение — каза той. — И мисля, че не е сред Стоте избрани.
— Не е — казах аз. Ръцете ми трепереха и надеждата отново се пробуди в мен. — Но все пак може би е ценно.
— Опасявам се, че не е — каза кураторът. — Освен ако не притежаваш оригинала.
— Не. Беше унищожен.
Аз го унищожих. Спомних си момента в един далечен ден, в който посетих баща си в Службата за реставрация и пуснах листа със стихотворенията да се рее във въздуха. Преди да падне в пещите за изгаряне.
— Съжалявам — каза мъжът и прозвуча искрено. — За какво се надяваше да го размениш? — попита той с нотка на любопитство в гласа.
Посочих към Външните Провинции.
— Знам, че отвеждат Отклоненията там — казах тихо. — Но искам да знам къде точно и как да стигна на това място, искам карта.
Той поклати глава, не.
Не можеше да ми каже. Или не искаше.
— Имам и нещо друго — промълвих аз.
Извърнах се с гръб така, че нито Ксандър, нито Служителят да могат да виждат ръцете ми, и бръкнах в чантичката на кръста си. Пръстите ми докоснаха едновременно пакетчето, в което бяха таблетките, и повърхността на компаса.
Кое от двете да изтъргувам?
Внезапно ми прималя и си спомних вечерта, в която трябваше да разпределя Кай. Парата в помещението, влагата, натискът да взема решение… Всичко отново ме затисна и не можех да дишам.
Остани спокойна, овладей се, казвах си сама. Погледнах зад себе си към Ксандър и за миг очите ми се срещнаха с неговите и потънах в синевата им, после той пак се обърна към Служителя. Спомних си как ме беше погледнал от платформата на въздушния влак, преди да го отведат, и отново ме заля вълната на паника. Нямах време.