Выбрать главу

За миг си помислих, че не ме е разбрал или че не желае да го направи. Почувствах как пръстите му се свиват около моите и видях напрежението в погледа му, лекото стягане на челюстта… Но после изражението му омекна и той кимна.

— Побързай — каза тихичко, пусна ръката ми и се запъти към Служителя в другия край на залата.

Трябваше да опитам, макар да не вярвах, че този уморен сивокос мъж ще има някакви отговори за мен. Надеждата ми беше почти умряла.

— Искам да знам повече за славното минало на провинция Тана.

Мълчание. Умът ми отброяваше ударите на сърцето ми. Един. Два.

— Провинция Тана има чудесно географско разположение и природа и е прочута със своето земеделие и ферми — каза мъжът със спокоен, безизразен глас.

Той не знае. Сърцето ми спря. Когато бяхме в Ория, Кай ми каза, че стихотворенията, които моят дядо ми бе дал, са ценни и ако попиташ в музея за историята на провинцията, можеш да стигнеш до Архивистите, хората, които търгуват с информация. Надявах се, че и тук ще е същото. Беше глупаво от моя страна. Може би в Тана изобщо нямаше Архивисти, а дори и да имаше, сигурно бяха на по-интересни места, а не в този малък тъжен музей, очакващи часа на затварянето му.

Мъжът продължи:

— В периода преди Обществото в Тана понякога ставали наводнения, но от много години реките са под контрол. Ние сме сред най-продуктивните земеделски провинции в нашето Общество.

Не поглеждах към Ксандър. Нито към Служителя. Просто продължавах да се взирам в картата пред мен. И преди се бях опитвала да направя това, но не успях. Само че първия път причината беше, че не можах да се откажа от стихотворението, което бяхме споделили двамата с Кай.

После забелязах, че мъжът беше млъкнал и ме гледаше втренчено.

— Има ли още нещо? — попита ме той.

Трябваше да замълча, да се усмихна и да отида при Ксандър, да забравя всичко това и да приема, че този човек не знае нищо. Да продължа напред. Но незнайно защо, изведнъж си спомних за червените листа, все още полюшващи се по клоните на дърветата и даряващи цвета си на небето. Поех си дъх.

— Да — отвърнах тихо.

Дядо ми беше дал две стихотворения. С Кай обичахме стихотворението на Дилън Томас, но имаше още едно и именно неговите думи дойдоха сега на езика ми. Ме си го спомнях цялото — онова на Тенисън, но един куплет се появи ясно ума ми, сякаш бе издълбан там от години. Може би споменаването на мъжа за наводненията извика думите в паметта ми.

„Щом приливът ме изведе допече от всяко Място, всяко време, дано тогаз да срещна моя Лоцман вече. Когато границата пресека.“

Докато изговарях тихо думите, изражението на мъжа започна да се променя. Стана някак по-будно, по-съсредоточено, по-живо. Явно си бях спомнила правилно текста.

— Това е интересно стихотворение — каза той. — И мисля, че не е сред Стоте избрани.

— Не е — казах аз. Ръцете ми трепереха и надеждата отново се пробуди в мен. — Но все пак може би е ценно.

— Опасявам се, че не е — каза кураторът. — Освен ако не притежаваш оригинала.

— Не. Беше унищожен.

Аз го унищожих. Спомних си момента в един далечен ден, в който посетих баща си в Службата за реставрация и пуснах листа със стихотворенията да се рее във въздуха. Преди да падне в пещите за изгаряне.

— Съжалявам — каза мъжът и прозвуча искрено. — За какво се надяваше да го размениш? — попита той с нотка на любопитство в гласа.

Посочих към Външните Провинции.

— Знам, че отвеждат Отклоненията там — казах тихо. — Но искам да знам къде точно и как да стигна на това място, искам карта.

Той поклати глава, не.

Не можеше да ми каже. Или не искаше.

— Имам и нещо друго — промълвих аз.

Извърнах се с гръб така, че нито Ксандър, нито Служителят да могат да виждат ръцете ми, и бръкнах в чантичката на кръста си. Пръстите ми докоснаха едновременно пакетчето, в което бяха таблетките, и повърхността на компаса.

Кое от двете да изтъргувам?

Внезапно ми прималя и си спомних вечерта, в която трябваше да разпределя Кай. Парата в помещението, влагата, натискът да взема решение… Всичко отново ме затисна и не можех да дишам.

Остани спокойна, овладей се, казвах си сама. Погледнах зад себе си към Ксандър и за миг очите ми се срещнаха с неговите и потънах в синевата им, после той пак се обърна към Служителя. Спомних си как ме беше погледнал от платформата на въздушния влак, преди да го отведат, и отново ме заля вълната на паника. Нямах време.