Какво искаше да изтъргува Кай? Какво желаеше? Защо не гледаше вече към мен?
Но поне никой не говореше за разделяне. Оставахме заедно.
Засега.
Докато Кай и Хънтър събираха жиците и другите необходими устройства, с Инди се запътихме обратно към пещерата, за да събудим Илай и да напълним раниците си с нужните за пътуването провизии. Подготвихме пещерата за запечатването й, като затворихме хубаво капаците на кутиите и ги подредихме близо до стените, за да ги предпазим от взрива. По някаква причина все ме привличаха страници, откъснати от книгите; напъхах някои от тях в раницата си заедно с храната, водата и клечките кибрит. Хънтър ни беше казал къде да намерим фенери, които можехме да поставим на главите си — „челници“, както ги нарече — и други неща, необходими за дългия път, който ни предстоеше. Взехме и допълнителни раници и напълнихме и тях.
Илай натъпка в раницата си четки за рисуване и много листове. Сърце не ми даде да му кажа да ги изхвърли и да вземе повече ябълки вместо тях.
— Мисля, че сме готови — казах аз.
— Почакай — рече Инди.
Не разговаряхме много и бях доволна от това; не бях сигурна какво да й кажа. Не я разбирах — защо показа картата първо на Кай? Какво друго криеше? Беше ли ме смятала изобщо някога за приятелка?
— Трябва да ти дам нещо.
Инди бръкна в раницата си и извади деликатната пита от гнездото на осите. Като по някакво чудо след всичко преживяно тя все още бе непокътната. Държеше я внимателно в ръцете си и в ума ми се появи неочакван образ — океан и Инди вдига крехка мида от пясъчния бряг.
— Не — казах аз, трогната от жеста й. — Трябва да остане у теб. Ти успя да я опазиш през целия този труден път.
— Нямах това предвид — каза нетърпеливо Инди. Бръкна в гнездото и извади нещо оттам.
Микрокарта.
Бяха ми нужни няколко секунди, за да разбера.
— Откраднала си я от мен — прошепнах аз. — Още когато бяхме в лагера.
Тя кимна.
— Това скрих във въздушния кораб. По-късно се престорих, че не съм взела нищо, но всъщност го направих. Ето това.
Протегна я напред.
— Вземи я.
Взех я.
— А това го взех от едно момче в селото.
Бръкна отново в раницата си и извади един минипорт.
— Сега можеш да видиш микрокартата. Единственото, което си пропуснала, е едно от листчетата, но вината за това е само твоя. Изпусна го, когато вървяхме през равнината.
Бях напълно смаяна, но взех минипорта.
— Намерила си го? А прочете ли го?
Разбира се, че го беше прочела. Тя дори не си направи труда да ми отговори.
— Така разбрах, че Ксандър има някаква тайна — каза след малко. — На листчето пишеше, че той крие нещо и че ще ти го каже, когато се видите отново.
— Къде е? Върни ми го!
— Не мога, вече го няма. Дадох го на Кай и той не го запази.
— Защо?
Държах картата и микрокартата в ръце.
— Защо си направила всичко това?
Отначало си мислех, че няма да ми отговори. Тя извърна глава встрани. Но после отново се обърна към мен. Изражението й беше сърдито, мускулите на лицето й потрепваха.
— Не принадлежеше на онова място — каза тя. — Разбрах го в мига, в който те видях. Затова исках да разбера причината, поради която си там. Какво правеше в лагера? Първо си помислих, че си шпионин на Обществото. По-късно реших, че може би работиш за Бунта. Имаше и всички онези сини таблетки. Не бях сигурна какво смяташ да правиш с тях.
— И открадна от мен. Всъщност си крала постоянно, през целия път от трудовия лагер до Разлома.
— Как иначе щях да разбера нещо? — посочи към минипорта. — А и сега си върна всичко. Дори повече. Можеш най-накрая да пуснеш микрокартата и да я изгледаш, когато пожелаеш.
— Нямам всичко. Помниш ли? Част от съобщението на Ксандър липсва.
— Не, не липсва. Току-що ти го предадох.
Исках да изкрещя от ярост.
— Ами сребристата кутийка? И нея си взела, нали?
Знам, че гневът ми не беше рационален, но внезапно си я поисках обратно, тя беше спомен от Ксандър. Исках си обратно всичко, което някога бях загубила, което ми бе откраднато, което бях разменила, което ми бе отнето… Компасът на Кай. Часовникът на Брам. И най-вече пудриерата от дядо ми със стихотворенията, грижливо скрити вътре. Ако можех да си я върна, никога не бих я отворила. Щеше да ми е достатъчно да знам, че са вътре.
Исках същото да стане и с Кай, да можех да сложа всичко красиво от нашата връзка вътре, да я запечатам на сигурно място, да залича всички грешки, които и двамата бяхме направили.