— Оставих кутийката в трудовия лагер, когато избягах — обясни Инди. — Изпуснах я в гората.
Спомних си как тя все искаше да види картината, която ми бе подарък от Ксандър; как бутна листчетата, когато тя се разпадна, и така разбрах, че я беше грижа; как стоеше в изрисуваната пещера и се взираше в момичетата с красивите рокли Инди крадеше от мен, защото искаше това, което имах аз. Погледнах към нея и си помислих, че сякаш гледам отражението си някъде в реката, а на повърхността се полюшват леки вълни. Образът не беше съвсем точен — леко изкривен, размит — но въпреки това имахме толкова общи неща.
— Как успя да скриеш микрокартата? — попитах аз.
— Не ме претърсиха, когато ме хванаха — обясни тя. — Само на въздушния кораб, а там с теб измислихме как да ги измамим.
Отметна косата си от лицето с жест, който бе толкова типичен за нея: рязък, но с елемент на изящество. Никога не бях срещала такъв човек — толкова директен, толкова безсрамно преследващ целта си и това, което иска.
— Няма ли да погледнеш?
Не можех да устоя. Пъхнах картата на Ксандър в минипорта и зачаках лицето му да се появи.
Трябваше да видя тази информация още у дома, в Квартала, под шума на кленовите дървета. Брам щеше да ме подиграва, а родителите ми да се усмихват. Щях да погледна в лицето на Ксандър и да видя само него, нищо друго.
Но в съзнанието ми отново изплува лицето на Кай.
— Ето го — каза Инди.
Ксандър.
Бях забравила как изглежда, макар да бяха минали само дни от последната ни среща. Но сега той отново беше при мен, а след миг на екрана започна да тече информацията на Обществото.
Списъкът на микрокартата беше абсолютно същият като онзи, който бе напечатан на малките листчета, скрити в таблетките; това, което Ксандър беше искал да видя. Виж ме, сякаш казваше той. Колкото и време да е нужно. Виж ме.
Не знаех как е успял да добави допълнителния ред, който Инди беше намерила. Можеше ли да ме лъже? Не вярвах в това. Защо ли не ми бе казал тайната си в деня, в който посетихме Архивиста в музея? Тогава си мислех, че може би няма да се срещнем повече. Дали той е знаел нещо повече от мен?
Но Ксандър не бе очаквал някой друг да прочете всичко за него. Проверих паметта на картата. Не беше гледана само предишната вечер, а и по-предишната, и вечерта преди нея, и преди нея…
Инди беше гледала микрокартата му сама многократно. Кога? Докато съм спала?
— Ти знаеш ли тайната на Ксандър? — попитах я аз.
— Така мисля.
— Кажи ми я.
— Това си е неговата тайна, той сам трябва да ти я каже — повтори, без да знае, думите на Кай. Гласът й звучеше твърдо, както винаги. Но забелязах нещо; докато гледаше снимката на екрана, погледът й беше омекнал, изражението й бе станало замечтано.
И тогава разбрах. Тя не беше влюбена в Кай, както ревнивото ми сърце бе заподозряло.
— Ти си влюбена в Ксандър — казах аз твърдо, почти жестоко.
Инди не го отрече. Ксандър беше от онзи тип хора, каквито едно Отклонение никога не би могло да има. Златното момче, толкова близо до съвършенството, колкото някой в Обществото може да бъде.
Той обаче не беше нейният Партньор. А моят.
С Ксандър бих могла да имам семейство, хубава работа, щях да бъда обичана, да бъда щастлива, да живея в квартал с чисти улици и грижливо подрязани дървета. С Ксандър щях да върша нещата, които винаги бях смятала, че ще правя.
Но с Кай правех неща, на които не бях подозирала, че съм способна.
Исках и двете.
Но това бе невъзможно. Погледнах отново лицето на Ксандър. И макар той сякаш да ми казваше, че никога няма да се промени, аз знаех, че това не е вярно. Знаех, че има част от него, която беше скрита от мен, неща, случили се в Камас, за които никога нямаше да науча, тайни, които завинаги щяха да си останат такива за мен, освен ако самият той не ми ги разкриеше. Ксандър също допускаше грешки — като сините таблетки, които ми беше дал, подарък, заради който бе поел голям риск, но който се беше оказал не това, на което той се беше надявал. Те не ме спасиха.
Връзката ми с него може би нямаше да бъде толкова сложна, но пак щеше да е любов. А вече бях открила, че любовта те води на нови места.
— Какво искаше да постигнеш с Кай? — попитах Инди. — Какво се опитваше да направиш, когато му показа онова листче и му даде картата?
— Бях сигурна, че той знае нещо повече за Бунта, отколкото твърдеше. Исках да го предизвикам да ми каже.