Хънтър ми показа плана си — изрядно направена диаграма къде, как и какво трябваше да поставим, за да заредим експлозивите. Беше впечатляващо.
— Ти ли я направи? — попитах аз.
— Не. Нашият водач я начерта, преди да тръгне. Ана.
Ана, помислих си аз. Дали баща ми я беше познавал?
Не го попитах. Започнах да изпълнявам указанията на диаграмата и допълнителните нареждания на Хънтър. Дъждът продължаваше да се лее над нас и правехме всичко възможно, за да запазим експлозивите сухи.
— Слез долу и кажи на другите, че ще запаля фитила — каза фермерът.
— Аз ще го направя.
Хънтър ме погледна.
— Това беше моя задача. Ана ми се довери, че всичко ще стане както трябва.
— Ти познаваш района по-добре от мен. Познаваш фермерите. Ако нещо се обърка с детонатора и фитила, само ти можеш да изведеш всички останали оттук.
— Това не е някакъв вид самонаказание, нали? — попита ме той. — Защото се канеше да изгориш картата?
— Не — отвърнах аз. — Просто е очевидният избор.
Хънтър ме изгледа и после кимна.
Нагласих часовника на детонатора и побягнах. Беше инстинкт — разполагах с достатъчно време. Скочих от една скала близо до реката и се затичах с все сила към другите. Не бях стигнал още до тях, когато чух взрива. Не можах да се въздържа, обърнах се и погледнах.
Няколко ниски дървета се откъснаха първи от скалите и като че ли полетяха към мен; от корените им във въздуха летяха камъни и буци пръст. За миг видях тъмните преплетени коренища и после забелязах, че цялата скала под тях също се плъзга надолу. Пътеката се разпадна на отделни късове, които се изсипаха в реката — кал и камъни, камъни и кал. И свличането продължаваше.
Прекалено близо, осъзнах аз, спуска се прекалено наблизо. Ще стигне до града.
Една от къщите простена, после се разцепи на две и потъна в калта. После друга. Земята се надигаше изпод градчето, дъски хвърчаха във въздуха, трошаха се стъкла, дървета се прекършваха. И после всичко се изсипа в реката и спря.
Свлачището бе разкрило чиста, лепкава ивица, покрита с червена кал и натрошени камъни, през средата на селището и бе задръстило част от реката, образувайки нещо като бент. Водата щеше да се надигне и каньонът може би щеше да се наводни. Докато обмислях това, видях другите да излизат от къщата и да тръгват забързано по пътеката. Затичах се да помогна на Хънтър с лодката. Тя беше за нея. Ако Касия искаше да намери Бунта, аз щях да й помогна да стигне до целта си.
42.
Касия
Пътят ни беше бавен и мъчителен; постоянно се подхлъзвахме и падахме и ставахме, отново и отново. Бяхме целите в кал, когато най-накрая намерихме достатъчно голяма пещера, в която да се вмъкнем всички. Лодката не се побираше и трябваше да я оставим отвън на пътеката. Чувахме как дъждът трополи по гумената й повърхност. Не бяхме успели да стигнем до пещерата с танцуващите момичета; тази беше по-скоро кухина с остри скали и цепнатини.
Известно време всички мълчахме — бяхме толкова изтощени, че не намирахме сили да кажем каквото и да било. Раниците ни лежаха на земята до нас. С всяка стъпка, която правехме в калта, те ставаха все по-тежки и по-тежки и започнах да си представям как изхвърлям храната, водата, дори документите отвътре. Погледнах към Инди. Първия път, когато се катерехме към равнината, бях болна и през повечето време тя бе носила раницата ми.
— Благодаря ти — обърнах се към нея сега.
— За какво? — звучеше изненадано, подозрително.
— За това, че носи нещата ми, когато минахме оттук първия път — казах аз.
Кай вдигна глава и ме погледна. Правеше го за пръв път след спора ни в градчето. Беше хубаво да видя очите му отново. Сред мрака на пещерата изглеждаха черни.
— Трябва да поговорим — каза Хънтър. Прав беше. Това, което знаехме, но все още не бяхме коментирали, бе, че в лодката нямаше място за всички. — Какво смятате да правите оттук нататък?
— Аз ще се опитам да намеря Бунта — каза Инди незабавно.
Илай поклати глава. Още не знаеше и разбирах напълно как се чувстваше. И двамата искахме да отидем при бунтовниците, но Кай не им се доверяваше. А независимо от всичко, което беше станало с картата, знаех, че и аз, и Илай все още вярваме безусловно на Кай.
— Аз ще тръгна след другите фермери — каза Хънтър.
— Можеше да продължиш и без нас — обърна се Инди към него. — Но ни помагаш. Защо?
— Счупих онези стъкленици в Галерията — обясни той. — Обществото може би нямаше да дойде тук толкова бързо, ако не го бях направил.