Въпреки че бе само няколко години по-голям от нас, той изглеждаше много по-мъдър. Може би става така, когато имаш дете; а може би животът в тежките условия на каньоните беше причината; или щеше да бъде същият и в Обществото, сред неговите безлични удобства.
— Освен това — продължи Хънтър, — докато ние носим лодката, вие пък ни помагате с раниците. В общ интерес е да си помагаме да излезем от Разлома. Тогава вече всеки може да тръгне по пътя си.
Кай не каза нищо.
Дъждът продължаваше да вали навън и си спомних за онази част от неговата история, която ми бе дал в Квартала. Когато вали, си спомням… Така пишеше на онзи лист. Аз също си бях дала обещание да помня. В съзнанието ми изникна още един спомен — как Кай ми каза, че мога да разменя стихотворенията си. Не ме подтикна да се отърва от стихотворението на Тенисън, макар да знаеше, че то може да ми помогне да открия Бунта. Остави този избор — какво да разменя и какво да правя с това, което намеря — на мен.
— Защо толкова мразиш Бунта, Кай? — попитах го тихо аз. Не исках да водим този разговор пред останалите, но какво друго можех да направя в тясната пещера. — Трябва да реша накъде да тръгна. Илай също. Ще ни помогне, ако ни обясниш защо го мразиш толкова много.
Кай сведе поглед към ръцете си и аз си спомних рисунката, която ми бе дал някога, онази, в която той държеше в ръцете си думите „мама“ и „татко“.
— Те не ни помогнаха — каза той. — Ние се вдигнахме на въстание, за да бъдем с тях, но бунтовниците не дойдоха. Всички, които обичах, умряха. Всеки, който оцеля, се превърна в нещо друго.
— Но Врагът е убил семейството ти — каза Инди. — Не Бунтът.
— Не им вярвам — натърти Кай. — Баща ми им се довери. Аз няма да го направя.
— А ти вярваш ли им? — попита Инди Хънтър.
— Не съм сигурен — отвърна той. — Последния път, когато хората от Бунта идваха в нашия каньон, бе преди много години.
Всички, дори Кай, се наведохме напред, за да го чуем по-добре.
— Казаха ни, че са успели да се внедрят навсякъде в Обществото, дори в Централ, и отново се опитаха да ни убедят да се присъединим към тях.
Усмихна се леко.
— Ана обаче се възпротиви. Бяхме живели десетилетия сами, без да се подчиняваме на никого, и тя смяташе, че нещата трябва да си останат така.
— Значи те са ви изпратили тези брошури с историята на Бунта? — попита Кай.
Хънтър кимна.
— Изпратиха ни и картата, която използваме сега. Надяваха се, че ще променим мнението си и ще се опитаме да ги намерим.
— Откъде са били сигурни, че ще разчетете кода на картата? — попита Инди.
— Това е нашият собствен код — каза фермерът. — Използвахме го, когато не искахме някой външен да разбере какво казваме и пишем.
Бръкна в раницата си и извади един челник оттам. Навън нощта вече беше покрила всичко с черната си мантия и мракът бе непрогледен.
— Бунтовниците знаеха кода ни от някои от по-младите фермери, които се бяха присъединили към тях.
Хънтър запали фенера и го наведе към пода, за да може лъчът му да осветява всички ни равномерно и да се виждаме.
— Фермерите, като общност, никога не сме се обединявали с Бунта, но винаги има по-буйни младежи, които го правят. Веднъж дори и аз се опитах да стигна до бунтовниците.
— И успя ли? — попитах аз с изненада.
— Не — отвърна той. — Стигнах до реката в равнината и после се върнах.
— Защо? — попитах аз.
— Заради Катрин — гласът на Хънтър прозвуча странно, сякаш внезапно бе пресипнал. — Майката на Сара. Естествено, тогава все още не беше майка на Сара. Но Катрин никога нямаше да напусне града ни и аз реших, че не мога да я оставя.
— Защо не е искала да тръгне с теб?
— Тя щеше да бъде следващият ни водач. Беше дъщеря на Ана и приличаше по всичко на майка си. Когато някой ден Ана умреше, щеше да има гласуване дали приемаме най-голямото й дете за водач на града и щяхме да приемем Катрин. Всички я обичаха. Но тя умря, докато раждаше Сара.
Светлината в пещерата осветяваше слабо калните ни ботуши, а лицата ни се губеха в мрака. Чух как Хънтър вади нещо от раницата си.
— Ана те е оставила — осъзнах внезапно аз. — Оставила те е, оставила е и внучката си…
— Трябваше да го направи — прекъсна ме Хънтър. — Имаше други деца и други внуци, за които да се грижи, както и цял град, който разчиташе на нея.