Замълча за миг.
— Разбираш сега защо не можем да съдим Бунта толкова сурово. Те искат най-доброто за своята група. Не можем да ги виним, защото и ние правим същото.
— Различно е — каза Кай. — Вие сте били тук от самото начало на Обществото. Бунтовниците идват и си отиват.
— Как сте успели да избягате от Обществото преди години? — попита Инди.
— Не сме — отвърна Хънтър. — Те ни пуснаха да си отидем.
Докато ни разказваше историята, започна да чертае сини линии по ръцете си с парчето креда, което бе извадил от раницата си.
— Не забравяйте, че в миналото хората са избрали Обществото и контрола му, за да предотвратят едно бъдеще, от което са се страхували — с опасностите на ново глобално затопляне. Обществото обещало да унищожи и всички болести. Ние обаче не сме пожелали да се подчиним на този контрол и сме си тръгнали. Отказали сме да приемем Обществото, което означавало, че няма да се възползваме и от неговите облаги и защита. Решили сме да сеем и отглеждаме сами храната си, а те се съгласили да ни оставят на мира. И дълго време тази договорка се спазвала. А когато Обществото я нарушавало и изпращало кораби, ние сме ги сваляли с нашите оръжия.
Хънтър замълча, пое си дъх и продължи:
— Преди всички селяни, живеещи във Външните провинции, да умрат, понякога идваха в нашия каньон за помощ. Разказваха ни истории за това как са били изпратени далече от родните си места, защото са обикнали неправилния човек или са искали да работят нещо различно от това, което Обществото им е определило. Някои идваха да се присъединят към нас, други просто искаха да търгуват. След времето на Комисията на стоте нашите книги и документи станаха изключително ценни.
Въздъхна.
— Винаги е имало хора като Архивистите. Сигурен съм, че все още ги има. Но връзките ни с Обществото бяха прекъснати, когато всички селяни в Граничните провинции умряха или бяха преселени.
— За какво заменяхте книгите си? — попита Илай. — В каньоните сте си имали всичко.
— Не — отвърна фермерът. — Нямахме всичко. Медицината на Обществото винаги е била на по-добро ниво, а имаше и други неща, от които се нуждаехме.
— Но ако вашите книги са били толкова ценни — продължи Илай, — защо сте оставили толкова много от тях в онази пещера?
— Бяха прекалено много — обясни Хънтър. — Не можехме да ги носим всичките през равнината. Много от хората ни откъснаха само най-важните за тях страници или взеха най-любимите си книги със себе си. Но беше абсолютно невъзможно да отнесем всичко. Затова трябваше да запечатам пещерата и да скрия останалото. Не искаме Обществото да го открие и да го унищожи, ако го намери.
Приключи с рисуването по ръцете си и прибра кредата в раницата си.
— Какво означават тези сини линии? — попитах аз и той обърна рязко към мен.
— На какво ти приличат?
— На реки. На вени.
Той кимна, а в погледа му проблесна интерес.
— Приличат и на двете. Можеш да ги възприемеш както искаш.
— Но какво означават за теб? — попитах отново аз.
— Мрежи — отвърна Хънтър.
Поклати глава. Не разбирах.
— Всичко, което може да свързва — обясни той. — Когато ги рисуваме, обикновено ги правим така, че да се получи ето това.
Протегна ръката си напред и пръстите ни се докоснаха. Почти подскочих от изненада, но се овладях. Той проследи с другия си показалец линиите по протегнатата си ръка и после продължи по моите пръсти, минавайки нежно по вените към лакътя ми и нагоре.
Отпусна се назад. Гледахме се един друг.
— После ти сама ще продължиш тези линии — по себе си, а след това ще докоснеш друг и ще начертаеш линия, която ще те свърже с него, а той ще я продължи… И така до всеки следващ.
Но ако връзката бъде прекъсната, исках да попитам. Както когато дъщеря ти умря!
— Ако не е останал никой, с когото да свържеш линиите си — каза той, — правиш това.
Изправи се и опря ръцете си на надвисналата над нас песъчлива стена.
— Свързваш се с нещо.
— Но Разломът не може да чувства, не го е грижа за хората — казах аз. — На каньоните им е все едно кой минава през тях.
— Така е — съгласи се Хънтър. — Но все пак си свързан.
— Донесох нещо — казах притеснено и бръкнах в раницата си. — Реших, че може би ще го поискаш.
Беше стихотворението с реда, изписан върху гроба на Сара. Онова с вятъра през юни ме стисна в шепата си и ме остави без душа.
Бях го откъснала от книгата.