Протегна ръка и се опря в стената, за да не залитне. Обърна се назад. Мъжът все още стоеше облегнат на вратата и му се усмихваше. Почувства замайване, светът сякаш се наклони на една страна, коленете му се подкосиха и постепенно започна да го обгръща познатата тъмнина. Може би сънят свършваше и той се връщаше там, откъде-
То бе дошъл, където всичко бе познато и обяснимо и където поне знаеше какво не знае.
1 Здрави ръце го подхванаха и внимателно му помогнаха ди седне на земята и да облегне гръб на стената от другата I грана на вратата, която той току-що бе отворил.
I • Ето, изпий това - като в мъгла, той почувства някаква »ладна течност да се стича в гърлото му. Вода! Бяха изми-Hii.ii и часове, откакто за последно бе пил вода. Може би Именно това бе причината за всичко - дехидратадията. Ьиткова път бе изминал из горите… Но какво се случваше н действителност? Първо лежеше в подземен паркинг, а • г. а беше в замък. В замък… с кого? С принца?
Това е нелепо, помисли си той. Да не съм принцеса? Това i и развесели. Продължи бавно да отпива от освежаващата | ечност. Съзнанието му постепенно започна да се избистря, и сетивата му - да се изострят.
Бих се осмелил да кажа - проговори някакъв глас със тлен акцент, британски или австралийски, доколкото молеше да прецени Тони, - че дори да беше принцеса, какъв-! < I си грозноват, не знам в коя приказка щеше да си намериш Мнсто.
Тони се облегна на стената и погледна нагоре към мъжа, който сякаш се носеше из въздуха над него, протегнал към и с го нещо като манерка. Срещна искрящите му очи с лешников цвят. Непознатият беше леко набит, вероятно пет-И1гст сантиметра по-нисък от Тони, и бе на видима възраст к км края на петдесетте, а може би малко по-възрастен. Имаше вид на интелигентен човек, заради високото чело, интьлнително подчертано от растящите над него плеши-!Н1 пи, които сякаш освобождаваха ощр място за дълбоки мисли. Беше облечен старомодно - омачкани сиви флане-iiriiii панталони и износено кафяво сако от туид, което определено бе виждало подобри времена и по-заоблена фи-! v|т. Имаше вид на книжен плъх с бледа, заради дългите чтюве, прекарвани на закрито, кожа, но пък ръцете му бяха м го на касапин, дебели и груби. Нещо детинско играеше в ъгълчетата на устата му, докато той с усмивка търпеливо чакаше Тони да събере мислите си и най-сетне да проговори.
- И така… - Тони прочисти гърлото си. - Тук ли свършват всичките пътеки?
Въпросът не беше от най-умните, но от множеството останали, които се въртяха в главата му, той бе първият, който изплува на повърхността.
- Не - отвърна мъжът със силен и плътен глас. - Всъщност, дори напротив. Всичките пътеки тръгват оттук. Макар напоследък да не се използват твърде често.
Този отговор като че ли не задоволи Тони, който все още се чувстваше объркан, затова зададе друг, още по-прост въпрос:
- Британец ли сте?
- Ха-ха! - засмя се мъжът, отмятайки глава назад. - Опазил ме бог! Ирландец съм! Тоест от истинските англичани - допълни той и се наведе по-близо към Тони, - но в интерес на истината, макар да съм роден в Ирландия, съм изцяло британец от културна гледна точка. Когато бях млад, нямаше особена разлика, така че грешката ти е напълно простима.
Ирландецът седна на един камък близо до Тони и опря лакти в коленете си, за да му е по-удобно. И двамата отправиха поглед към пътя, заслонен от двете страни от дърветата.
- Трябва да призная - продължи ирландецът, - но нека си остане само между нас, че напоследък все повече оценявам приноса на британците към моя живот. Е, през Втората световна война „случайно“ убиха неколцина от нашите, в резултат на грешни артилеристки изчисления. Недостатъчно са били математиците сред тях, предполагам. Слава богу, че бяхме на тяхна страна.
Сякаш за да възнагради себе си заради проявения сарказъм, мъжът извади малка лула от горния ляв джоб на сакото си, бавно всмука от нея и издиша дима, сякаш въз-д ьхвайки с облекчение. Тютюневият аромат беше приятен И остана известно време из въздуха около мъжете, докато Не го погълнаха по-силните горски миризми. Непознатият предложи на Тони лулата, без да го погледне.
- Ще опитате ли? Тютюн „Три монахини“ добре натъп-*ин в лула „Тетли Лайтуейт“, още една причина да съм благодарен на британците.
1 В края на изречението той леко се поклони.
- Не, благодаря, не пуша - отказа Тони.
- Толкова подобре за. вас, господин Спенсър - отвърна М ъжът, донякъде огорчен. - Казано ми беше, че това може да ви убие.