Земята потрепери отново, този път по-силно, и Тони ■Търси опора в каменната стена. Когато отново се обърна, Джлк вече го нямаше и беше паднала нощ.
Внезапно Тони се почувства изтощен, изцеден до мозъка
■ костите си. Той отново седна, облегна гръб на колосалния |Да и се загледа в пътя и живописната местност, чиито цве-
бързо чезнеха и се превръщаха в оттенъци на сивото. ■ I л га му бе пресъхнала и лепнеше и той заопипва земята ■оло себе си с надеждата, че Джак е оставил манерката с |рди, но не я откри. Придърпа колене към гърдите си и се Мита да се предпази от студа, който беше започнал да Пропълзява навътре в него като крадец, който се опитваше му отмъкне топлината.
Това беше прекалено! Беше излязъл леден вятър, който Вшасяше неговите въпроси като парченца хартия. Дали Ври не беше краят? Наистина краят? Не дочуваше стене-Sptru празнота, всепоглъщащото небитие, решено да отне-М< от него и последната искрица топлина.
I Вече трепереше неконтролируемо, когато се появи свет-рни, синкаво сияние, посред което бяха най-красивите тъмнокафяви очи, които някога бе виждал. Светлината му напомняше за някого, но той не можеше да се сети за кого. Със сигурност този някой беше важен.
Полагайки усилие да остане в съзнание, Тони съумя да формулира въпроса: Кой съм аз? Къде съм? Някакъв мъж го държеше в ръце и внимателно сипваше в устата му топла течност. Чувстваше я да се разлива из вътрешностите му и да стопля измръзналата му сърцевина. Треперенето намаля, после спря и Тони се отпусна в прегръдката на непознатия.
- В безопасност си, Тони. В безопасност си - шепнеше мъжът и го галеше по главата.
- В безопасност? - Тони почувства, че около него отново се спуска познатата тъмнина. Клепачите му натежаваха, мислите му като че ли ставаха все по-плътни и труднопод-вижни. - В безопасност? Никога не съм се чувствал в безопасност.
- Шшш - успокои го гласът. - Време е да си починеш. Аз няма да те изоставя. Винаги ще те държа в обятията си, Тони.
- Кой си ти?
Дори мъжът да бе отговорил, Тони не го чу, защото нощта го обгърна като меко одеяло и той спа дълбоко, без да сънува.
ДОМЪТ Е ТАМ, КЪДЕТО Е СЪРЦЕТО
И аз като всяко човешко същество копнея да се чувствам у дома навсякъде, където отида.
МАЯ АНДЖЕЛОУ
Слънчева светлина?
Отново грееше слънчева светлина, но този път различна по-приглушена и мека. Тони рязко седна. А къде ли се Иимираше сега? С този въпрос изплуваха и всичките му * помени: тунелът, пътеките с безбройните разклонения, йратата, ирландецът Джак, другият мъж.
Другият мъж? Той беше последното, което си спомняше. Дили все още сънуваше? Може би това беше сън в съня? Дйли беше спал наистина, или бе сънувал, че спи? Слънце-
роникваше през завесите и осветяваше вътрешността
$й стаята достатъчно, за да установи Тони, че се намираше и импровизирана спалня. Седеше върху тънък дюшек, пос-Пйсп върху рамка с провиснала пружина. Одеялото, с кое-бе завит, беше прокъсано и парцаливо, но чисто. Дръпна завесата и през прозореца видя същата обширна мп тост, която бе виждал по-рано и през вратата в каменни I и стена. Кога се бе случило всичко? Снощи, вчера или никога? В далечината се издигаха каменни зидове, по тера-I!раната земя между които растяха безразборно дървета, Никои на групи, други поединично. Тук-там имаше къщи, влпа забележими и съвсем обикновени.
На вратата се почука - три удара, както по-раио. Тони се изправи и подпирайки се на стената, се подготви за ново внезапно преминаване от другата страна.
- Влез? - Произнесе го повече като въпрос, отколкото като покана, но това едва ли имаше значение.
- Можеш ли да отвориш вратата - прозвуча смътно познат глас от другата страна. - Ръцете ми са заети.
- О, съжалявам — извини се Тони и дръпна вратата навътре.
В рамката стоеше непознатият от по-рано, с проницателните тъмнокафяви очи, и изведнъж Тони си спомни думата „безопасност“. Този мъж му беше казал, че е в безопасност, и думата тогава бе предизвикала у него облекчение, ала сега дълбоко го озадачаваше.
- Може ли да вляза? - попита мъжът с усмивка. В ръцете си държеше поднос с кафе и различни лакомства. Изглеждаше на възрастта на Тони. Беше облечен в джинси и зелена риза, а кожата му беше с тъмнобронзов цвят, вероятно вследствие на слънцето и вятъра.
Тони изведнъж забеляза, че е облечен в синьо-бяла бол нична роба, отворена на гърба. Това облекло му се стори странно уместно и смущаващо. Чувствайки се оголен, той се опита с едната ръка, доколкото бе възможно, да затвори цепката отзад.
- Разбира се, моля да ме простите - отново се извини той, тъй като не се сети какво друго да направи, и отстъпи встрани, за да направи път на непознатия да влезе.