- Чух те - долетя гласът на Баба от другата стая. Тони се усмихна, но не й отговори.
- Тя е като теб. Лакота.
- Като мен? - изненада се Тони. - Какво искаш да кажеш? Как така като мен?
- Тони, всеки от нас принадлежи към някое племе, а всички сме членове на народа на двуногите. Моето племе са юдеите, а в твоите жили тече кръвта на племето лакота.
- Наистина ли? - Струваше му се невероятно. - Да не би тя… да не би тя да е моя истинска баба?
- Само според кръвта, водата и Духа, не и според плътта. Нямаш родствена връзка с нея, но тя е родственица с теб.
- Не разбирам.
- Изненадва ли те това? - Усмихна се Исус. - Нека отговоря на въпроса ти другояче. Тази силна, храбра и красива жена в другата стая е Светият Дух.
- Тази жена, тази индианка е Светият Дух?
Исус кимна, а Тони поклати глава.
- Не очаквах да изглежда така. Представях си, че Светият Дух ще изглежда, знам ли, по-призрачен, по-сияен, като някакво силово поле, а не… - Той снижи глас до шепот: -…като възрастна жена… - След което, почти без глас, само с движение на устните довърши: - Която живее в порутена къщурка.
- Ха-ха! - Исус се разсмя с дълбок глас.
От другата стая Баба отново се обади:
- Мога да бъда и сияйна. Ако искаш да съм сияйна или призрачна, мога и така да се проявявам… а ако смяташ, че пс обичам порутени къщурки, не ме познаваш достатъчно добре!
Тази лекота и закачливост в разговора беше нещо изцяло ново за Тони. Беше свикнал общуването винаги да е изпълнено с напрежение, да внимава за капани, подвижни пясъци и минни полета. В думите на сегашните си събеседници не можеше да долови скрити помисли. Общуването с тях беше неподправено, автентично, изпълнено със състрадание и доброта, приятно и в известен смисъл опасно.
Изминаха няколко минути, докато Исус заговори, и той с писък шепот:
- Тони, предстои ти пътуване… - Той се засмя. - Повече би подхождало на Баба да ти каже подобно нещо, представи си я само: „Слушай, моето момче, предстои ти пътува-ш сякаш това… - Той разтвори ръце, за да посочи всичко наоколо. - Сякаш това тук не е достатъчно приключение. - Исус се изсмя тихо. - Да, звучи точно както тя би го каиша. Но както и да е, по време на това „пътуване“ е важно кннаги да помниш, че никога няма да си сам, независимо че може да ти се струва или да изглежда иначе.
- Наистина ли трябва да знам това? - Тони протегна длан и докосна ръката на Исус. - Седя тук и се опитвам да забравя, че вече се съгласих с вашата идея, така че ако се опитваш да предизвикаш у мен тревога и съжаление, знай, че успяваш.
Исус отново се засмя - тихо и неподправено. Това успо- • кои Тони, вдъхна му увереност, че Исус наистина няма да го изостави, че винаги ще е до него.
- Не се опитвам да предизвикам тревога у теб. Просто исках да знаеш, че никога няма да те изоставя.
Тони пое дълбоко въздух, търсейки точните думи.
- Мисля, че ти вярвам, поне доколкото вярвам във всичко, което ми се случва в момента. Не мога да кажа защо, може би заради майка ми… Но по-скоро не смятам, че това е причината. - Той направи пауза, преди да добави: - Между другото, благодаря ти за това, което направи, нали се сещаш, когато ми прилоша по път насам.
Исус само го потупа мълчаливо по рамото. След това продължи:
- С Баба искаме да ти направим подарък, който ти можеш да използваш за доброто на друг човек. — Като по даден знак, Баба разтвори одеялата, служещи за врата на другата стая, и се върна да седне при тях. Беше разпуснала плитките си, мастиленочерната й коса падаше свободно и беше в контраст със сбръчканото й, но лъчезарно лице.
Тя се протегна и се почеса по шията, където дрехата й беше леко разтворена, защото липсваше копче.
- Остарявам - промърмори тя, - но какво може да се прави?
- Какво ли не! - реши да се пошегува Тони. Предполагаше се, че тази жена е постара от вселената. - Прави физически упражнения и спазвай диета - предложи той с усмивка, на която тя отвърна.
Баба се тръсна на табуретката до Тони, понамести се, докато се почувства удобно, и тогава извади някъде от диплите на дрехата си няколко нишки, сякаш от светлина.
Тони прикова поглед в ръцете й, защото тя започна сръчно да събира краищата им. В действията й като че ли нямаше определен умисъл. Свързвайки се, светлинните нишки смесваха цветовете си и се трансформираха. Аквамаринът се превръщаше в безчет преливащи се нюанси на зеленото, червеното преминаваше в пурпурно, а през цялото време тук-там просветваше бяло. С появата на всеки нов цвят и нюанс прозвучаваше определен музикален тон, а всичките тонове се сливаха в хармония, която Тони чувстваше физически, във вътрешността на тялото си. Изпод пръстите на Баба започнаха да се появяват форми, тъмни пространства разделяха светлинните фигури, които ставаха три-или повече измерни.