Когато стана време за вечеря, тримата седнаха около малката маса и се хванаха за ръце. Моли се обърна към Каби:
- Каби, на кого сме благодарни днес?
Последва изреждане на имената на хора, които, знаейки или не, бяха си осигурили място в благодарните сърца на тази троица. Сред тях бяха самите те, Исус, Линдзи, лекарите и сестрите в болницата, фермерът, отгледал зеленчуците, които сега бяха в супата, работниците в мандрата, които дояха млякото за маслото и особено за сладоледа, Тсд, приятелите в училище, пивоварите, които правеха безалкохолната бира, и редица други, които изразяваха Божията любов. Тони едва не се засмя на висок глас, когато Каби напъха парче хляб в устата си още преди да бе приключило изреждането на всичките заслужили благодарност.
По време на вечерята Тони слушаше и преживяваше. Посредством Каби той можеше буквално да усети всички вкусове и въздействието, което оказваха супата, пресният хляб - и особено нилата (ваниловият сладолед) и безалкохолната бира - върху вътрешния свят на момчето. Наблюдавайки през неговите очи Маги и майката Моли, които разменяха недоизказани изречения и многозначителни погледи, той научи, че Линдзи е по-малката сестра на Каби, която в момента лежи сериозно болна в „Дорнбехър“, едната от двете болници към Орегонския университет за здраве и наука. Моли вече бе уредила да отсъства от работа следващия ден, а Маги, която споделяше къщата с нея и децата й, щеше да се погрижи за Каби: да го прибере от училище и евентуално да го вземе със себе си на църква вечерта.
Когато преди лягане Каби отиде в тоалетната, Тони от неудобство извърна очи, но почувства облекчението, което бе приемал за даденост през целия си живот. Даде си сметка, че всичките незначителни действия от този род, които съставяха ежедневната рутина и обикновено оставаха незабелязани и неоценени, всъщност бяха изключително важни. Каби облече пижамата си с образа на Спайдърмен, изми зъбите си и се настани в леглото.
- Готов! - извика той и след малко в стаята влезе Моли, включи пощната лампа - божа кравичка, на шкафчето до леглото му и угаси другата на тавана. После седна на леглото до него, скри лице в ръцете си, наведе се леко напред и остана така за момент. Тони почувства как Каби иска да установи емоционална връзка с майка си, да й каже нешо. Най-доброто, на което бе способно момчето, бе да я потупа по гърба.
- Д’бре, мамо! Д’бре?
Тя въздъхна дълбоко.
- Да, Каби, добре съм. Имам теб и Линдзи, и Маги, и Исус. Просто денят беше тежък и мама уморена, това е всичко.
После Моли се наведе, положи глава на гърдите на Каби и започна да пее нещо, което Тони не беше чувал… откога? Откакто беше малко момче. Сега, с гласа на тази жена, той чуваше песента, която му бе пяла собствената му майка. Внезапно го обзе дълбока тъга. Когато Моли стигна до „Исус обича ме, това го знам“, почувства как по лицето му потекоха сълзи.
Каби припяваше с бавен, монотонен глас:
- Иишуш, ‘бича мме.
Тони също се опита да запее, но беше забравил текста. Чувствата бликаха в него като от извор, в съзнанието му се рояха спомени и копнежи.
- Каби, скъпи, защо плачеш? - Моли обърса сълзите от лицето на сина си.
- Тъжен! - Каби потупа гърдите си отляво. - Тъжен!
*
Тони се събуди. В ушите му се събираха сълзи. Седна и пое дълбоко въздух. Баба беше го потупала по гърдите, за да го събуди, и му подаваше чаша с течност, която приличаше на кафе, но ухаеше на чай.
- Ето,, издухай си носа! - каза му тя и му подаде парче чист плат. - Подходящо индианско име за теб би било Този, който плаче много.
- Все ми е едно - беше единственото, което му дойде наум да отвърне. Още бе под влиянието на неочакваните емоции, които не отминаваха така бързо. В крайна сметка успя да събере мислите си и да попита: - Как стана възможно това?
Тя се усмихна широко.
- Посредством много мощна сила. Нарича се квантов огън. Само помисли за ситуацията - мъж, който лежи в кома в Орегон, пита индианка от племето лакота, която обитава собствената му душа, как е могъл да погледне през
I очите на момче със специални потребности от Портланд, Орегон. Лично на мен ми се струва - изкиска се тя, - че
Ь всичко се обяснява от само себе си.
- Разбира се. - Този път Тони се усмихна широко, но ницето му бързо помръкна. - Значи всичко това се случва