- Ей богу, не е! - увери го Джак, поклащайки глава. - Това е по-скоро вътрешният свят. Не че той е напълно независим от това, което наричаш отвъден свят.
Тони все още държеше вилицата си във въздуха, застинал в опита си да схване казаното от ирландеца.
- Намираш се, ако мога да се изразя така, на границата между живота преди и живота след смъртта, а мостът, който ги свързва, е вътрешният ти живот, животът на собствената ти душа.
- Но тогава ти къде живееш?
- Аз живея там, където се намирам в настоящия момент, но по принцип съм обитател на отвъдното. Скъпи момко, гега просто съм на посещение при теб тук, в „междинното“, ако мога да се изразя така.
Макар да дъвчеше храната, Тони не усещаше вкуса й, защото умът му беше изцяло погълнат от разговора и работеше на пълни обороти.
- А отвъдното, то как изглежда?
- Аха, ето това се казва въпрос! - Джак се облегна назад в стола си и се замисли. После разсеяно извади лулата си
все така горяща - от джоба на сакото, бавно всмукна от нея, след което я върна на мястото й и погледна своя събеседник. След това заговори, позволявайки на дима да излиза на валма между устните му. - Питаш ме за нещо, чието познание се крие в самото му преживяване. Съществуват пи думи, които истински предават усещанията на първата любов, на неочаквано разкрилия се пред очите ни красив залез, уханието на жасмина, гарденията, люляка? Или пък На първата майчина прегръдка, радостната изненада, неземно красивата мелодия, първото покоряване на висок връх, първото вкусване на меда от пчелна пита с пръст… В 11 родължение на цялата история на човечеството ние търсим думи, чрез които да създадем връзка между това, което даем, и онова, за което копнеем, ала това, което всичките Тези думи ни носят, може да се сравни единствено е поглед През тъмно стъкло. - Той огледа стаята. - Но нека ти дам Пример. - Отиде до скрина до прозореца, върху който, сред всички други вещи, имаше и градинска саксия. В нея беше разцъфтяло удивително красиво многоцветно лале. Джак взе саксията, върна се на мястото си и внимателно започна да разравя пръстта, докато разкри луковицата. Така вече се виждаше цялото растение. - Това е класически представител на вида папагалско лале - обясни той, - отгледан в твоя собствен заден двор. - Поднесе го към Тони, за да може да го погледне отблизо. - Обърни внимание на тези необикновени венчелистчета. Перести и извити са, по подобните на дантели краища се забелязват различни багри: от златисто и оранжево-розово до и синкавопурпурно. Погледни, има дори зелени нишки, които браздят жълтото. Какво великолепие! А сега погледни, Тони, луковицата, от която е израснало това чудно цвете. Прилича на парче старо дърво или бучка пръст, които човек би изхвърлил, без да се замисли. Наистина е неугледна, не би привлякла вниманието на човек, ако той не знае какво представлява. Този корен, Тони… -рече Джак въодушевено, внимателно постави луковицата обратно в саксията и нежно я покри отново с пръстта. - Този корен е животът преди смъртта, всичко, което знаеш и пре живяваш, съдържа привкуса на нещо друго, на нещо повече. А във всичките си знания и преживявания, които са част от този корен, ти смътно долавяш съществуването на цветето - в музиката, изкуството, литературата, семейните забавления, смеха, откритията, нововъведенията, работата… Но виждайки единствено корена, можеш ли да си представиш чудо, подобно на това цвете? Ще дойде мигът, Тони, когато най-накрая ще видиш самото цвете и тогава ще ти се изясни изцяло предназначението на този неугледен корен. Това ще стане в отвъдния живот.
Тони седеше взрян в цветето пред себе си. Беше изумен от неговата проста, но същевременно сложна и елегантна красота и постепенно го завладя благоговение, сякаш се намираше в присъствието на нещо свято. И тогава отново се запита: Къде съм бил през всичките тези години? Беше ли живял въобще някога. Но ведно с тази мисъл в съзнанието му изплуваха и спомени за моменти, когато го бе обземало усещането за мистерия или за проблясъци на любов, светлина, радост и удивление, на които едва бе обръщал внимание в периодите на доволство, ала откроявали се извънмерно на фона на болката. Никога не бе бил способен да поседне и да слуша, да съзерцава, да диша, да се диви… и това му беше коствало много, сега вече знаеше това със сигурност. В този момент Тони се чувстваше опустошен, като земите, които се виждаха през прозореца.