- Струва ли си всичко това? - попита шепнешком Тони.
- Не задаваш правилния въпрос, синко.. „Всичко това“ няма никакво значение. Въпросът е и винаги е бил: Струваш ли си ти! А неговият отговор винаги е бил: „Да!“.
Последните думи като че ли останаха известно време във въздуха като последен, постепенно утихващ тон, изсвирен от чело. Тони усети как пръстите на Джак стиснаха по-сил-но рамото му, дружелюбно и окуражаващо, дори с обич.
- Искаш ли да се разходим? Да разгледаме имота? -предложи Джак. - Ще те заведа да се запознаеш с някои от съседите си. Хайде, облечи се.
- Имам съседи? - изненада се Тони.
- Е, не точно съседи. По-скоро самоволни заселници на твоята земя. Тук съм, за да те запозная с тях. Разбира се, ако пожелаеш. От теб зависи. Ще те чакам отвън, докато помислиш.
Джак излезе, оставяйки Тони насаме с обърканите му мисли, емоции и многобройни въпроси, Любопитно му беше да срещне още някой на това място, затова бързо се облече, плисна малко вода на лицето си, усмихна се на отражението си в огледалото и се запъти към вратата.
*
Утринта беше ясна и свежа, нейният хлад предизвикваше тръпки - знак, че предстоеше промяна във времето. Няколко облака се бяха сбрали на хоризонта, сякаш за да обсъдят нещо. Не бяха още буреносни, но все пак видът им не вещаеше нищо добро.
- Ето, вземи това. - Джак подаде на Тони яке. Беше непромокаемо, от марката „Кълъмбия“, и той го прие, благодарен, че не беше от туид. Джак беше облечен както обикновено, но сега държеше бастун с топка вместо дръжка, а на главата си беше сложил стара рибарска туидена шапка, която просто си просеше някоя духовита забележка.
- Хубава шапка! - не се сдържа Тони.
- О, тази вехтория ли? Благодаря ти. Постоянно я губя, а тя все изниква отнякъде. Просто не знам какво да я правя, затова я нося, докато отново изчезне.
Обхождайки с поглед земите на фермата, Тони доби изненадващото усещане, че имаше някакво подобрение - като че ли съществуваха наченки на ред в предишния хаос, но действително бяха само наченки. Иначе в някои от далеч-
ните каменни огради се виждаха пукнатини, които не помнеше да е забелязал предишния път. Вероятно не съм обърнал внимание, помисли си Джак и посочи към една | група дървета, иззад която към небето се издигаха тънки струйки дим.
- Там ли са съседите? - попита той.
Джак се усмихна и сви рамене, очевидно за момента не желаеше да разкрие повече.
След като повървяха още известно време, Тони отново зададе въпрос:
- Джак, това място, това междинно място, което разбрах, че съм самият аз… Да не би да съм доведен тук, за да се изправя пред своите прегрешения?
- Не, скъпо момче, тъкмо обратното - отвърна Джак. [ - Междинното пространство и отвъдният свят са изграде-I ни на основата на достойните ти постъпки, не на прегрешенията ти. И не защото грешките ти са незначителни и без последствия или защото се изтриват - последиците на много от тях можеш да видиш около себе си, - а защото фокусът е върху възстановяването, не върху разрушаването.
- Да, но… - понечи Тони да каже нещо, но Джак го възпря, [ вдигайки ръка.
- Да, старото трябва да бъде разрушено, за да бъде из-[ дигнато на негово място новото. За да е възможно възкре-I сението, първо трябва да има разпятие. Ала Бог не пилее
нищо, дори прегрешенията ни. От всяка разрушена построй-I ка остава по нещо, което някога е било правдиво, правилно I и добро и което бива използвано при построяването на I новата сграда. Всъщност новата постройка никога не би [ била каквото е без старата. Така става обновяването на I душата. Ти си от Орегон, трябва да си наясно с рециклирането, или греша?
Джак се засмя на шегата си и Тони също се усмихна.
- Харесва ми идеята с изграждането. Но не съм особено въодушевен обаче от разрушаването.
- Ах… - въздъхна Джак. - Това е трудното, нали? Ала няма как, за да бъдат изградени истинното, доброто и правилното, първо трябва да бъде извършено известно разрушение. Ще се наложи да бъде направена и равносметка. Това е не просто важно, то е от решаващо значение. Но Бог не би започнал събарянето на старото без участие от твоя страна. През повечето време Бог изпълнява много малка роля. Ние, хората, сме майстори в изграждането на фасади, които после сами разрушаваме. В своята независимост сме изключително разрушителни същества - първо издигаме къщи от карти, а после ги събаряме със собствените си ръце. Зависимостите от всякакъв род, волята за власт, шпозор-ната сигурност на лъжите, стремежът към слава, търговията с човешки души… всичко това са къщи от карти, които непрекъснато строим и се опитваме да запазим, задържайки дъха си. Но благодарение на Божията милост все някой ден се налага отново да започнем да дишаме и когато това стане, Бог ни помага малко със своето дихание и тогава всичко рухва.