Двамата придобиха изражение на деца, хванати да крадат бисквити от шкафа.
- Сигурен ли сте? - попита Сам. - Ами ако плевелите избуят навсякъде с техните отвратителни цветове и бодли…
- Да, сигурен съм! Край на плевенето. Ясно?
- Да, господине - промърмори Бил. - Но няма да кажа на другите, не, няма.
- И други ли има? - попита Тони. - Колко са?
- Стотици! - отговори Бил на секундата. После погледна Сам, вероятно за разрешение или подкрепа, но тъй като
Е другият остана безизразен, продължи: - Добре де, хиляди. Ние сме хиляди. - Той направи пауза, за да помисли. - Ако грябва да съм честен, милиони сме… Пазим стените и из-
I кореняваме плевелите, защото това ни е работата… да пазим стените… милиони и милиони сме… пазим и плевим.
- Тогава искам да се срещна и с тях - каза твърдо Тони.
- Не е възможно - отвърна Сам с фалшива угодническа усмивка.
- Защо?
- За-щото… - започна Бил, очевидно търсейки удовлетворяващо обяснение. - Защото всичките сме невидими, ето •шцо. Невидими! Милиони невидими плевящи пазители на
I стените.
- Но аз ви виждам - възрази Тони.
- Ами нямахме кой знае какъв избор - обясни Бил. -Когато те ви изпратят да свършите някоя работа, подобре
; да направите каквото са ви казали, в противен случай…
Сам пак плесна Бил по тила и се обърна към Тони със
I своята подправена усмивка.
- Кои са те? - поиска да узнае Тони.
- Както знаете - започна Сам, - във всяка успешна организация си има йерархична структура, която определя вътрешния ред. Личностите, заемащи нейните степени, гези… - Той погледна Бил, сякаш обяснението му бе преминало в някакво упражнение.
- Благодетели - даде Бил очаквания от него отговор.
- Именно - потвърди Сам. - Та тези благодетели ни помолиха да изпълним ролята, възложена ни от нашата
организация, която се състои в това да изпълним… - Той отново погледна спътника си, който кимаше утвърдително, сякаш сравняваше изказването му с някакъв запаметен сценарий.
- …задължението и отговорността - довърши Бил.
- Точно така - кимна Сам. - Да изпълним задължението и отговорността да ви посрещнем и да ви разясним защо е добре да стоите далеч от нас, което е за ваше добро, разбира се.
- Да стоя далеч от вас? - учуди се Тони. - Искам да се срещна с вашите „благодетели“.
- О, това не е възможно - изломоти Бил и поклати глава.
- И защо не е възможно?
- Защото… ще експлодирате, ето защо не е възможно, ще се разлетите на милиони и милиони парченца. Малки парченца кости и плът и други отвратителни неща ще се пръснат в милиони посоки… ще бъде грозна картинка, или по-скоро умерено красива по отблъскващ начин.
Докато Бил говореше разпалено, Сам кимаше многозначително. В очите му обаче като че ли се четеше разкаяние и долната му устна потрепваше.
- Ще експлодирам? - възкликна Тони. - Наистина ли смятате, че ще повярвам на всичките глупости, които ми наговорихте? Мисля, че е време да ми кажете истинските си имена.
Ниският погледна по-високия.
- Наистина ли трябва да го направим, Самонадейко? Имам предвид, да му кажем истинските си имена.
- Ти току-що издаде моето име, празноглавецо! - извика другият с израз на крайно раздразнение. Никога няма да се научиш! - После се обърна към Тони и с надменен тон продължи: - Е, вече знаете името ми, то е Самонадейко. -Той отново се поклони леко, гледайки Тони все така арогантно, след което посочи с глава към спътника си. - А този глупак е Тиранчо. Преди се казваше Блъф, но наскоро беше
I понижен и… - Той се наведе леко към Тони, сякаш готвейки * се да го посвети в някаква тайна: - …Сигурен съм, разби-I рате каква е била причината за това.
- Казвате се Самонадейко и Тиранчо? - повтори имената им невярващо Тони. - Това е най-тъпото нещо, което съм
, чувал някога. Кой ви лепна тези нелепи имена?
- Ами вие, разбира се - изтърси Тиранчо и моментално получи плесница по тила.
- Замълчи, тъпоглавецо - изръмжа Самонадейко. - Не | можеш ли просто да държиш плювалника си затворен? Его I ще те изяде за обяд и това ще е краят на…
- Тихо! - заповяда Тони и за негова изненада и двамата млъкнаха на мига и се обърнаха към него. Забеляза, че във високомерните им изражения се прокрадна страх. Избягваха да срещнат погледа му, гледаха или в земята, или настра-
\ Ни, един към друг. - Тиранчо, какво имаше предвид, когато I каза, че аз съм ви дал тези имена?
Тиранчо взе да пристъпва нервно от крак на крак, явно I напрежението в него растеше. Накрая не издържа:
- Не ни позна, нали?
- Трябва ли да ви познавам? Вие сте просто двойка шутове!
- Но ти ни даде имената, или по-скоро бяхме кръстени ма твоите поведения и характерни черги. Ние сме част от теб. Ние сме твоята самонадеяност и твоята тираничност.