- В такъв случай… — Тони огледа сухата земя под краката си. - …няма надежда за човек като мен. Това е смисълът на твоите думи. Защото аз не съм способен да живея праведно и чисто като Исус.
- Не, не, това не е истина, господин Спенсър. Винаги има надежда, особено за човек, който полага усилия като вас, който е специален като вас. Просто липсва сигурност, това е всичко.
- Тогава искаш да кажеш, че връзката с Бог е само блян, нищо реално, просто възможност?
- Моля ви, не подценявайте бляновете. Почти всичко във вашия свят води началото си от бляна, господин Спенсър. Не подценявайте и самия себе си. В своите блянове, в своите надежди вие ставате твърде подобен на Бог.
- Защото Бог така обичал света… - опита се да го предизвика Тони с част от стих, който бе запомнил отнякъде.
Его театрално сведе поглед към земята.
- Толкова е тъжно, нали? - каза той и поклати глава.
- Тъжно ли? - възрази Тони. - Не е тъжно. Ако е истина, това е най-прекрасното нещо, което съм чувал! Бог обича света! Това означава, че обича и онези, които обитават света. Бог обича и мен! Това прозрение възпламени гнева му, който обгърна Его като лумнал огън. - Знаеш ли какво? Не ме е грижа какво желаеш ти. Ти си лъжец, а лъжците са демони…
- Шшшт! - изшътка Его, който бързо възвърна самооб ладанието си и се усмихна широко. - Господин Спенсър, тук избягваме да използваме тази дума. Тя е понятие от старата митология. Мога да. ви уверя, че ние не сме от онези грозни, омразни и окаяни създания! Изпратени сме тук. за да помагаме. Ние сме духове - пратеници на Бог, които милостиво напътстват и осветляват пътя. Натоварени сме със задачата да направим пътуването ви по-леко и да ви отведем до истината.
- Шайка лъжци, това сте вие! Какво право има изобщо който и да е от вас да бъде тук? Настоявам да узная по чия воля сте тук?
- По твоята! - прозвуча гръмлив глас от една от постройките, най-внушителната в поселището. Стреснат, Тони отстъпи крачка назад, в същия момент вратата на сградата се отвори и оттам излезе огромен мъж. Разнесе се миризма на гнили отпадъци и сяра. Тони онемя, изправил се лице в лице с… със себе си, но в уголемен размер. Другият се извисяваше много над него, беше с ръст поне три метра. Изглеждаше напълно идентичен, като негово огледално отражение, но когато се взря, Тони откри разлики в някои детайли. Ръцете и ушите на гиганта бяха по-големи в съотношение с тялото, отколкото при Тони, докато очите бяха твърде малки и несиметрично разположени. Устата му беше много широка, а усмивката - крива. Държеше се властно и самоуверено.
- Сошо - промърмори на гиганта Баба, която все още стоеше близо до Тони. - Уакипаджан!
По тона й личеше, че това не бяха ласкави думи. Тони бе благодарен заради присъствието й, което донякъде уталожи уплахата му.
- А ти пък кой си? - попита го Тони.
- Хайде, хайде, господин Спенсър - засмя се гигантът и скръсти ръце на широките си гърди. - Със сигурност ме познаваш. Аз съм твоят по-висш Аз, всичко, което се надяваше и желаеше да бъдеш. Самият ти, с помощта на неколцина от твоите благодетели, ме създаде. Хранеше ме, обличаше ме и с времето израснах по-силен, отколкото си беше представял, а сега аз моделирам теб. Първо ти беше мой създател, зачена ме в най-дълбоките кътчета на твоите потребности, и ти бях длъжник. Но аз бях прилежен и работлив и ти се отплатих многократно. И вече не се нуждая от теб, за да съществувам. Защото съм по-силен от теб!
- Тогава се махай! Щом повече не се нуждаеш от мен, за да съществуваш, стягай си багажа и изчезвай… Не забравяй да вземеш със себе си и своите приятелчета.