- Лъжец! - изкрещя Тони яростно. - Цял живот ми говореше тези лъжи и ми причиняваше страдание. Но вече приключих с теб!
- Ти си сам! - изсъска другият. - Кой би се принизил толкова, че да бъде с теб?
- Исус! - Тони сам се изненада, изричайки това. - Исус!
- повтори отново и добави: - А също така Светият Дух и Отецът на Исус.
- Отецът на Исус? Та ти мразиш Отеца на Исус. Той уби родителите ти, той съсипа майка ти. - Огромното създание пристъпи към Тони, по лицето му бе изписано злорадство.
- Той уби твоя единствен син, без време го запрати в небитието. Направи се на глух за всичките молитви, които отправяше към него. Как е възможно да вярваш на едно така зло същество, което е способно да убие твоя невинен син, както е убило своя собствен?
15’
225
- Не вярвам! - извика Тони и знаеше, че това е истина.
По лицето на чудовището се изписа тържество.
Тони сведе очи, после хвърли поглед към Баба, която стоеше все така безучастна, приличаща на статуя.
- Не го познавам достатъчно, за да му вярвам, но Исус вярва на своя Отец и това за мен е достатъчно основание.
Неистинският Тони, огромен и страховит, започна да се смалява, дрехите му постепенно увиснаха по тялото му и той се превърна в жалко подобие на себе си. Превърна се в карикатура.
Тони почувства как го обзема вътрешен мир, както в присъствието на момиченцето.
- А другите, пазителите на стените, на теб ли са подчинени? - попита той жалкото смалило се чудовище.
Другият Тони като че ли понечи да отвърне нещо остро, но размисли и просто сви рамене примирено.
- Добре! - продължи Тони. - Искам да напуснеш това място и да отведеш със себе си всичките си лъжливи слуги. - Дузината чудати създания, които се бяха насъбрали около двамата по време на тяхната словесна схватка, както и двамииата, които бяха го довели, нервно погледнаха към своя смалил се водач. В погледите на повечето личеше омраза и презрение към хленчещото жалко създание. Тъй като водачът им бе изгубил властта и влиянието си, намаляваше и тяхната власт. Дори Самонадейко и Тиранчо вече бяха сенки на онова, което бяха представлявали преди, и недоволството им заради това беше очевидно.
Разнородната шайка тръгна в колона по един по пътеката към най-близката пролука в каменния зид, всичките мърмореха и сумтяха, едва способни да понасят вече компанията си. Тони и Баба, които вървяха след тях, видяха нишки от черна светлина, които свързваха гърбовете им и не им позволяваха да се разделят. По време на краткия поход от време на време някой от тях дръпваше рязко съседа си, който се препъваше и падаше, предизвиквайки смях у всички останали.
Тони забеляза, че пътеката напред преминаваше през лабиринт от големи камъни и навлизаше в тъмната гора отвъд стената.
- Къде отиват? - попита Тони.
- Това не е твоя грижа, Тони - отвърна Баба. - Те ще бъдат съпроводени.
- Съпроводени? - изненада се Тони. - Но аз не виждам никой да ги съпровожда.
- Това, че не виждаш никого, не означава, че си нямат ескорт - отвърна с усмивка Баба.
- Предавам се. - Тони също се усмихна.
Двамата се спряха в подножието на високия зид, изпращайки с поглед отдалечаващата се унила групичка, която вече навлизаше сред първите иглолистни дървета.
Баба постави ръка на рамото на Тони.
- Днес се сражава достойно, синко. Но макар да разгроми тези свои врагове, трябва да си нащрек, защото гласовете им ще продължат да отекват в стените на твоите ум и сърце. Ще се върнат, ако им позволиш.
Нейното докосване го изпълни с увереност. Той разбра предупреждението й.
- Но защо стените са още тук? Щом пазителите им си отидоха, не трябваше ли и те да изчезнат? Защо не ги събориш?
Двамата се обърнаха и тръгнаха към празните постройки.
- Тъй като ти ги построи - обясни Баба, - ние не можем да ги премахнем без твоето участие. Когато човек прибързано събаря стени, може да затрупа с отломките им хората, които обича. Свободата може да се превърне в оправдание за пренебрежението и липсата на състрадание към другите. Тя е като роза с тръни.
- Не разбирам. Защо е необходимо розите да имат тръни?
- За да ги хващаш с ръка внимателно и нежно.
Тони разбра.
- Но някога все пак ще рухнат, нали? Имам предвид стените.
- Разбира се, един ден ще рухнат. Но имай предвид, че те не са били издигнати за ден, Антъни. Изграждани са в продължение на много време и ще е нужно също много време, за да се разрушат. За щастие без пазачите, които ти току-що прогони, ще ти е доста по-трудно да ги поддържаш.
- На мен ли? - Тони бе изненадан. - Че защо ми е да ги поддържам?