Намираха се на магистралата „Теруилигер“, тъкмо подминаваха отбивките за наблюдение над река Уиламет. След като завиха надясно по „Саутуест Кениън“, започнаха да се изкачват по гъсто застроения хълм, който отдалеч винаги бе приличал на Тони на градче за миниатюрни хора, построено от тухлички „Лего“. На този хълм работеха някои от най-големите умове в медицината и учеха многообещаващи студенти.
Когато наближиха закрития паркинг на болницата, Маги попита:
- Тони, защо правим това? Защо искаш да видиш себе си в кома?
- Не мога да кажа точно - отвърна Тони. - Просто е едно от онези неща, които човек чувства, че трябва да направи.
- Хм, мога и без да чета по езика на тялото, да разпозная кога някой крие от мен истината или ми спестява нещо от нея. Е, каквато и да е причината, надявам се да си заслужава.
Тони не отговори и Маги го остави на мира.
- Маги, може ли да ти задам един въпрос от медицинско естество?
- Разбира се. Дано знам отговора.
- Кървят ли мъртъвците?
- Въпросът ти не е от трудните. Мъртъвците не кървят. За да има кървене, нужно е да има и работещо сърце. Защо питаш?
- Просто от любопитство - отвърна Тони. - Сетих се за нещо, което мой познат ми каза преди време. След твоя отговор фактът, че мъртъвците не кървят, ми изглежда очевиден.
- Нищо не е очевидно, ако не го знаеш - отбеляза Маги и спря на едно от свободните места. После извади от жабката един бадж и го пусна в дамската си чанта.
- Какво, нямаш ли собствен пропуск за паркинга? - подразни я Тони.
- Не, има списък. Някои чакат от години, така че няма надежда да получа свое запазено място скоро.
- А аз си мислех, че сестрите съществуват, за да ни пазят от лекарите - каза той и се изкиска.
Маги слезе от колата и се запъти към най-близката сграда - огромен бял блок, която беше свързана посредством топла връзка с основната болница, боядисана в жълто-кафяво.
Когато минаха покрай паметника с вечния огън и плочата с името на детската болница „Дорнбехър“, Тони попита:
- Защо отиваме в тази посока?
- Първо ще се отбия да видя Линдзи, затова - промърмори Маги тихо.
Тони предпочете да замълчи. Сега беше зависим от нея.
Две пластики стояха като на стража пред главния вход на детската болница „Дорнбехър“. Едната представляваше куче, балансиращо върху камъни, а другата - подобно на котка или маймуна, животно, покачено върху главата на коза. Композицията посрещаше с хумор посетителите на едно заведение, което иначе би навявало мрачни мисли от самото начало.
- Може да не ти се вярва, Тони - прошепна Маги, - но колкото и тежки моменти да съм имала тук, смятам това за едно от най-благородните и прекрасни места, на които съм работила. А работата ми тук е най-добрата, която съм вършила.
- Вярвам ти - отвърна той. Беше изненадан колко просторно и приветливо, осветено и чисто беше болничното фоайе. Вляво имаше детски къщички за игра, а вдясно - кафене от веригата „Старбъкс“, с обичайната опашка от пристрастени към кофеина клиенти пред него. Влязоха в претъпкания асансьор и Маги натисна бутона за десетия етаж.
- Десети етаж, южно крило, педиатрично отделение -обясни тя на Тони, без обаче да помисли как би прозвучало това на околните. Няколко погледа, няколко смутени усмивки, останалата част от пътуването нагоре премина в неловка тишина, като пътниците сякаш чакаха с нетърпение да дойде време да излязат.
Маги слезе на „Морско конче“ - всеки етаж, сектор и отделение бяха именувани на различни морски създания. Подминавайки сектора за междинни грижи „Морски тара-1|еж“, те продължиха към отделението „Хематология и онкология“, което се наричаше „Морска звезда“. Тъкмо преди да влязат, Маги прошепна:
- Тук са мои приятели, дръж се прилично.
- Да, да, разбира се - увери я Тони, а после със съвсем различен тон продължи: - Благодаря ти, Маги!
- За нищо - промърмори Маги и отвори вратата.
- Маги!
- Здравей, Мисти!
Маги се отправи към рецепцията, където я посрещна и прегърна висока брюнетка. Тя се въздържа да я целуне, както обикновено правеше. И без това нещата бяха достатъчно объркани.
- На смяна ли си днес?
- Не, просто се отбих, за да видя Линдзи.
Неколцина други служители, заети да разговарят по телефона или с друга работа, помахаха, усмихнаха й се или й кимнаха за поздрав.
- Потърси Хайди, тя беше при нея преди няколко минути. Аз както винаги съм заета да контролирам трафика, знаеш как е. А, ето я и самата Хайди.
Маги се обърна и една стройна блондинка със спокойна усмивка я поздрави с бърза прегръдка.
- Здравей, Магс, дошла си да видиш Линдзи? - Маги кимна и Хайди продължи: - Тя си поигра два часа и се измори доста. Не се изненадвай, ако я завариш заспала. Тя е истински боец и малко съкровище. Бих я взела у дома, ако позволяваха.