Маги мина покрай нея и се отдалечи по коридора. Щом реши, че е достатъчно далеч, за да не я чуе сестрата, тя прошепна през стиснати зъби:
- Прости ми, Господи, току-що излъгах, че съм се молила.
- Госпожо?
Сестра Орлови уши мълчаливо бе вървяла след нея, очевидно с намерението да държи под око странната жена. Маги завъртя очи и се обърна с усмивка към жената.
- Моля се… Просто се моля - увери я тя шепнешком. -Навик. Е, благодаря ви за помощта. Сега ще тръгвам.
Тя се обърна и отново тръгна по коридора към рецепци-ита, където рецепционистката разговаряше с привлекателна жена в елегантен костюм и мъж в характерното за Севе-розапада облекло: джинси, попарена блуза и непромокаемо яке. Очевидно тема на техния разговор беше Маги, защото когато я видяха, посочиха към нея.
- Не мога да повярвам! - възкликна Тони с нервност в гласа. - Това е Лори, а с нея е Джейк. От години не съм виждал и двамата. Какво ще правим?
- Маги? Ти ли си Маги? - Джейк пресрещна Маги и я прегърна нежно. - Толкова се радвам, че най-сетне имам късмета да се запозная с теб - каза той и отстъпи назад с усмивка.
Усмихваше се искрено и топло и Маги отвърна спонтанно със същото.
- Джейк, чудесно е, че се срещаме! - Тя се обърна към красивата жена, която току-що се бе присъединила към тях. - А вие сигурно сте Лори. Трябва да кажа… ако Тони можеше да узнае, че сте тук на посещение, сигурна съм, че за него щеше да е голяма… и прекрасна изненада.
- Е, хайде, не се престаравай! - смъмри я Тони.
Лори взе ръката на Маги с двете си ръце и я задържа, сякаш за да изрази благодарността си.
Маги хареса Джейк и Лори веднага, Тони го почувства.
- Обречен съм - проплака той.
Маги не му обърна внимание.
- Вероятно сте права по отношение на изненадата - каза със смях Лори. Лицето й беше ведро и живо. - През последните години общувахме единствено чрез адвокати, които поне ни предпазваха да не се нахвърлим един на друг. Сигурна съм, че ви е разказал разни ужасии за мен.
- В интерес на истината, не е - отвърна Маги честно. -Не говореше много за семейството си или за личния си живот. - Тя забеляза, че Джейк сведе поглед към пода, и бързо добави: - Знам, че напоследък полагаше усилия да се промени. Разказа ми какъв ужасен човек е бил, как е отблъсквал всекиго, колко зле се е отнасял с хората…
- Хайде стига толкова - обади се Тони. - Мисля, че схванаха мисълта ти.
Маги продължи:
- Всъщност, ка го се замисля, може би отчасти мозъчни ят тумор беше отговорен за неговата проклетия. Аз съм медицинска сестра и имам известни познания за тези неща. Туморите могат да предизвикат странни промени в представата, която човек има за себе си и за другите.
- Ако това е така - каза Лори с тъга, която се забелязваше в ъгълчетата на очите й, - тогава туморът се е появил преди много години. Смятам, че всичко се дължи по-скоро на загубата на Гейбриъл.
- Гейбриъл? - попита Маги.
Лори като че ли се сепна, но след миг продължи:
- О, значи Тони не ви е казал за Гейб. Но не е за учудване, това беше „завинаги“ забранена тема.
- Съжалявам - каза Маги, протегна ръка и хвана Лори за лакътя. - Не, не знам нищо за него, но ако е твърде болезнено за вас, моля ви, не се чувствайте длъжна да ми разказвате.
- Не, вероятно трябва да знаете. Това беше най-трудният период в живота ми, в живота и на двама ни. С времето Гейб се превърна за мен в драгоценен спомен, но за Тони смъртта му беше пропаст, от която той никога не съумя да излезе. - Една сълза се търкулна по бузата й и тя бързо я избърса с ръка. - Гейб беше първото ни дете и най-скъпото в ясивота на Тони. Започна да се оплаква, че го боли коремът, взе да повръща и веднага след петия му рожден ден го заведохме на лекар, който го изпрати на скенер и се установи, че има тумори в черния дроб. Някакъв рядък вид чернодробен рак, хепатобластом. Туморите вече бяха метастазирали и нямаше какво да сторим, освен да го гледаме как си отива. Беше ужасно, но вие сте медицинска сестра, знаете как е.
- Така е, скъпа - отвърна Маги и прегърна Лори. - Работя в детска онкология, наистина знам. Толкова съжалявам.
Лори остана в обятията й още малко, после отстъпи назад и извади от дамската си чанта пакет носни кърпички. След това продължи разказа си:
- Както и да е, мисля, че Тони започна да обвинява себе си за смъртта му, колкото и глупаво да звучи това сега.
После обвини мен. Гейбриъл се роди с твърде ниско тегло, което лекарите смятат, че понякога е предпоставка за развиването на тази болест. Тони реши, че вината за ниското му тегло поради някаква причина беше моя. След това започна да обвинява лекарите и, разбира се, Бог. Известно време и аз обвинявах Бог. Но установих, че когато човек започне да вини Бог за злото, не остава никой, на който да се доверява, а аз не можех да живея по този начин.