- Да - кимна Маги с разбиране. - И аз открих същото за себе си. Не можеш да се довериш на някого, който не си убеден, че те обича.
- После… - Лори въздъхна дълбоко. - С Тони преживяхме ужасен развод, всъщност два, но въпреки всичко все още си спомням мъжа, в когото се влюбих за първи път. Затова с Анджела се качихме на първия полет, когато научихме за инцидента.
- Анджела?
- Да, последният разговор с баща й беше всъщност ожесточена кавга и тя му каза, че й се ще да е мъртъв. Разговаряха по телефона по време на едно от пътуванията му на изток, малко преди да изпадне в кома. Сега тя е в чакалнята. Когато се качихме тук, реши, че още не е готова да го види. Сигурно ще й трябва малко време.
- Толкова съжалявам. Ако има нещо, което мога да направя за вас, просто ми кажете - каза Маги и се обърна към Джейк, който до този момент мълчаливо бе слушал с твърдото изражение на корав, обрулен от живота човек, който носи нежно сърце. - Джейк, имаш телефонния ми номер, нали?
- Не, но бих искал да го имам. - Двамата набързо си размениха номерата. - В момента живея в рехабилитацио-нен център, докато стъпя на краката си. Там съм от няколко месеца, но вече имам стабилна работа и се надявам съвсем скоро да се изнеса в собствено жилище. Лори ми купи телефон, за да е по-лесна връзката с мен.
- Благодаря ти, Джейк. Не зная много за взаимоотношенията ти с брат ти, но все пак знам достатъчно, за да съм наясно, че го е грижа за теб.
Той се усмихна широко.
- Благодаря ти за тези думи, Маги. Те означават много за мен. Тони беше победителят, а аз неудачникът и за дълго време между нас беше зейнала огромна бездна. Много труд положих, за да се върна към нормалния живот, и ми се искаше… - Сълзите, които до този момент бе възпирал, сега бликнаха от очите му. - Просто ми се искаше да знае колко усилия положих. Мисля, че можеше да се почувства горд с мен. - Той бързо изтри очи и се усмихна. - Извинявай. Напоследък често ми се случва. Приемам го като признак за излекуване.
Маги отново го прегърна. Усети слаба миризма на никотин и евтин одеколон, но това нямаше значение. Този човек беше стойностен.
- Маги? Трябва да те питам нещо. Знаеш ли дали Тони е подписал декларация за отказ от реанимация? Лекарите ни казаха, че няма такава в регистъра, затова се питахме дали не е останала в офиса му или някъде другаде.
- Не знам за съществуването на такава декларация -отговори Маги, а после бързо добави: - Но мога бързо да разбера. Възможно е също да има пълномощно някъде. Ще видя какво мога да науча и ще ви кажа, става ли?
- Ще бъде добре. Лекарите ни казаха, че изгледите не били благоприятни.
- Е, вие двамата идете да го видите. Всички ще продължим да се молим за чудо, докато се вземе решение.
Джейк и Лори й благодариха и се запътиха към стаята на Тони.
- Имаш ли нещо да ми кажеш? - попита Маги през зъби.
- Не, нямам. - Гласът на Тони прозвуча подрезгавял и Маги не каза нищо повече.
Излязоха от отделението и влязоха в чакалнята. Маги се спря и огледа хората вътре, които или разговаряха един с друг, или четяха списания.
- Това е тя - каза Тони, все още много унил. - Красивата чернокоса жена, която седи в ъгъла и пише съобщение на телефона си. Мислех си да опитам да оправя нещата между нас, но по онова време почти не изтрезнявах. Не знам какво да…. - Гласът му изтъня. - …й кажа. Вече не знам какво да кажа на когото и да било.
- Тогава, Тони, просто слушай.
Маги тръгна към младата жена, чиито очи бяха силно зачервени, но това никак не накърняваше красотата й. Когато Маги застана пред нея, тя вдигна поглед и наклони глава на една страна:
-Да?
- Здравейте, казвам се Маги Сондърс и работя като медицинска сестра в детската болница „Дорнбехър“. Вие сте Анджела Спенсър, нали?
Младата жена кимна.
- Аз, госпожице Спенсър, не само работя тук, но и познавам баща ви лично.
- Наистина ли? - Анджела се поизправи в стола и пусна телефона в дамската си чанта. - Откъде се познавате с баща ми?
Маги не бе подготвена за този въпрос.
- Ами… запознахме се в църквата.
- Почакайте! - Анджела беше смаяна. - Запознали сте се с баща ми в църква? С баща ми? Сигурна ли сте, че говорим за един и същи човек?
- Да, баща ви е Антъни Спенсър, нали?
- Така е, но… - Тя бързо огледа Маги от главата до петите. - Не ми изглеждате негов тип.
Маги се засмя.
- Какво имате предвид? Че не съм слабичка, миниатюрна женица, която си знае мястото и не си отваря много устата, така ли?
Анджела се усмихна.
- Не, извинете, имах предвид… Е, хванахте ме.