- Имам някои въпроси към вас - промълви той и се усмихна на себе си. Не беше ли молитвата просто разговор между довереници, хрумна му.
Тони пое по дясното разклонение и видя малко гущерче да се шмугва между камъните встрани. В следващия миг осъзна, че прекосява пресъхнало речно корито. Някога в него бяха текли дълбоки води, сега само тук-там се забелязваше кал. Реката трябва да бе минавала точно през храма. С всяка крачка напредването му ставаше все по-трудно, защото обувките му затъваха в мекия пясък. Последните стотина метра измина с болезнени усилия и в края се наложи да спре, за да нормализира дишането си.
Ала не физическите усилия бяха най-лошото, а емоционалният смут, който съпътстваше всяка крачка. Всичко в него крещеше да се върне. Трепетното очакване, което го бе тласнало да поеме по този път, се изгуби като водна пара в пясъчната вихрушка, която се завихри в речното легло и ограничи зрението му.
Когато стигна до храма, вече бушуваше същинска буря. Той отчаяно се опита да открие някаква неравност по повърхността на най-близката стена, за да се захване и да не бъде отнесен от яростните пориви на вятъра, но стената беше гладка като стъкло. Затова се обърна и притисна гръб в нея. Не можеше да види врата или някакъв друг вход към вътрешността. Намираше се в голямо затруднение.
Тони обаче беше сигурен в едно - присъствието му на това място не беше случайно. Едно от двете демонични създания, които го бяха довели дотук, му беше казало, че идвал в този храм на поклонение, че сам го бил построил. Ако това беше истина, тогава трябваше да знае как да влезе в него. С усилие устоявайки на бурята, Тони скри лице в сгъвката на лакътя си и се опита да се концентрира въпреки жилещия го пясък. Къде във вътрешния му свят би съществувало подобно място? Място за поклонение! Какво представляваше храмът? Нещо, което би поставил в центъра на своя свят. Успехът? Не, той беше нещо твърде неопределено. Властта? Тя не носеше удовлетворение, нито пък беше от жизненоважно значение.
- Исус, моля Те, помогни ми! - промълви Тони. Дали в отговор на молбата му или не, една мисъл го осени още в същия миг. Тя беше кристално ясна като чиста утрин, но единствено задълбочи отчаянието му. Този храм представляваше копнежът, тегнещ в самата сърцевина на неговото съществуване. Беше гробница, мавзолей, паметник.
Той откри лице и го притисна към стената, скръбта му заизвира като река от най-дълбоките и съкровени недра на душата му. Постави устни върху гладкия студен камък, целуна го и прошепна:
- Гейбриъл!
Мълния падна точно до него, разпуквайки стената като крехко стъкло. Тони бе повален от сътресението, което разкри входа на тунел точно пред него. Той пропълзя в тъмнината. Навътре бурята не се чуваше. Изправи се и опипом тръгна по едната стена, приплъзвайки предпазливо крак след крак от страх да не пропадне в някоя цепнатина. След няколко завоя и един сравнително къс прав участък стигна до врата. Беше залостена с резе подобно на това на вратата към душата му, пред която се беше озовал малко след пристигането си.
И тази врата се отвори без звук, но когато мина през нея, трябваше бързо да присвие очи заради ярката светлина, която внезапно изпълни пространството.
Тони стоеше в единия край на нещо като малка катедрала с впечатляваща конструкция и проста украса. Проникващите вътре светлинни лъчи улавяха в конусите си частици прах и като че ли ги възпламеняваха. Миришеше на антисептици и това определено смущаваше внушението за величие.
Нямаше столове и пейки, само олтар в далечния край, облян в ярка светлина, която заличаваше детайлите му. Тони направи крачка напред и прошепна:
- Не съм сам. - Думите му отекнаха в мраморните стени и под. - Не съм сам! - повтори той по-високо и тръгна към светлия олтар.
Внезапно нещо сред светлината се раздвижи и той застина на място, скован от ужас.
- Гейбриъл?
Не можеше да повярва на очите си. Онова, от което се бе страхувал най-много, но и за което бе копнял най-силно, сега беше пред очите му. Олтарът всъщност беше болнично легло, обградено от лампи и апаратура. От него го гледаше петгодишно момче. Той се втурна към него.
- Спри! - заповяда момчето с тон, в който се долавяше и молба. - Татко, трябва да спреш.
Тони спря на около три метра от сина си, който изглеждаше точно както бе съхранен в спомените му - здраво и енергично момче в началото на жизнения си път, - но сега беше прикован към леглото, свързан с кабели и тръби към животоподдържащата апаратура.