- Ти ли си? Гейбриъл, наистина ли си ти? - попита Тони, умолявайки.
- Да, татко, аз съм, но ме виждаш такъв, какъвто си ме запомнил. Трябва да спреш.
Тони беше объркан. Нужно беше да употреби цялото усилие на волята си, за да не се хвърли напред и да грабне своето дете в обятията си. Беше само на крачка от него, а Гейб го молеше да спре. Струваше му се абсурдно. У него започна да се надига паника като мощен морски прилив.
- Гейбриъл, не мога да те изгубя отново, не мога!
- Татко, аз не съм изгубен. Ти си изгубеният, не аз.
- Не! - изстена Тони. - Това не може да е вярно. Аз те имах. Държах те в ръцете си, а ти се изплъзна, без да мога да сторя нищо. Толкова съжалявам! - Той падна на колене и скри лице в дланите си. - Може би… - Вдигна поглед. -Може би ще успея да те съживя. Може би Бог ще ме върне назад във времето и ще ми даде възможност да те излекувам…
- Тате, недей!
- Но не разбираш ли, Гейб, ако Бог може да ме пренесе през времето при теб, аз бих могъл да те излекувам и тогава животът ми няма да е такава руина…
- Татко. - Тонът на Гейбриъл беше благ, но непоколебим.
- Тогава нямаше да нараня майка ти толкова много и да съм така лош със сестра ти. Само ако ти…
- Татко! - Гласът на момчето ставаше все потвърд.
- Ако ти не беше… умрял. Защо трябваше да умираш! Беше толкова малък и слаб, а аз се опитах да направя всичко по силите си. Гейбриъл, умолявах Бог да вземе мен, вместо теб, но той не пожела. Не бях достатъчно добър. Толкова съжалявам, синко!
- Татко, спри! - заповяда Гейбриъл.
Тони вдигна поглед. По страните на сина му се стичаха сълзи, а от очите му струеше любов.
- Татко, моля те, трябва да спреш - прошепна Гейбриъл.
- Трябва да спреш да обвиняваш себе си, мама, Бог, целия свят. Моля те, остави ми да си ида. Държиш ме затворен зад тези стени заедно със себе си от години. Време е да освободиш и двама ни.
- Но, Гейбриъл, не знам как да го направя! - Това беше най-искреният вик, който някога се бе изтръгвал от сърцето му. - Как да го направя? Как да те оставя да си идеш? Не искам, не ис…
- Татко, чуй ме. - Сега Гейбриъл падна на колене и погледна право в очите на баща си. - Чуй ме, аз не съществувам тук. Ти си заблуден, объркан, това къса сърцето ми. Време е да напуснеш това място, да бъдеш свободен, да чувстваш отново. Няма нищо нередно в това да се смееш и да се радваш на живота. Това е напълно в реда на нещата.
- Но как бих могъл да го правя, когато теб те няма, Гейбриъл? Не знам как да те освободя.
- Татко, не мога да ти обясня, но ти вече си с мен, ние сме заедно. Ние не сме разделени в живота отвъд. Ти си затворен в един отломък от своя вътрешен свят и е време да се освободиш.
- Но тогава, Гейбриъл - попита Тони с плачевен глас,
- тогава защо ти си тук? Как така те виждам?
- Виждаш ме, защото помолих Татко Бог да ми позволи да дойда при теб и да ти помогна. Тук съм, татко, защото те обичам с цялото си сърце и искам отново да си пълноценен и свободен.
- О, Гейбриъл, толкова съжалявам, че ти причиних още болка…
- Спри, татко. Не разбираш ли? Аз не съжалявам. Аз поисках да дойда тук. Не става въпрос за мен, а за теб.
- А какво трябва да направя сега? - Тони едва успя да произнесе тези думи.
- Излез оттук, премини през стените, които сам си издигнал, и не поглеждай назад. Освободи себе си, татко. Не се тревожи за мен. Подобре съм, отколкото можеш да си представиш. Аз също съм мелодия.
Чувайки тези думи, Тони се засмя през сълзи.
- Мога ли да ти кажа - попита той, с мъка намирайки думите, - че наистина съм щастлив да те видя? Мога ли да ти кажа това?
- Да, татко.
- А мога ли да ти кажа, че те обичам, че ми липсваш ужасно и че има моменти, в които не мога да мисля за нищо друго, освен за теб?
- Да, татко, можеш, но сега е време да ми кажеш довиждане. Време е да вървиш.
Тони се изправи на крака, все още облян в сълзи.
- Говориш като Баба - засмя се той, хлипайки.
- Ще приема това за комплимент - отвърна Гейбриъл с усмивка, а после поклати глава. - Само да знаеше. Всичко е наред, татко. Добре съм.
Тони остана още известно време, приковал поглед в петгодишния си син. Накрая пое дълбоко въздух и каза:
- Добре, довиждане, синко! Обичам те. Довиждане, Гейбриъл.
- Довиждане, татко. Скоро ще се видим!
Тони се обърна, отново пое дълбоко въздух и тръгна към вратата, през която бе влязъл. Подът започна да се пропуква и с всяка стъпка на Тони пукнатините в него нарастваха. Той не смееше да погледне назад, защото знаеше, че решителността му ще се изпари на мига. Стената пред него потрепна, после стана прозрачна и изчезна изцяло. Зад него се разнесе грохот. Нямаше нужда да се обръща, знаеше, че храмът рухва, че душата му се преобразяваше. Крачките му станаха потвърди и сигурни.