Но знаеше, че е постъпил правилно. В това беше убеден. Още когато Кларънс му беше казал молбата си, той знаеше, че това е правилното решение, и още не се беше разколебал. Тази мисъл го успокои. Кога за последно беше правил услуга на някого, без да очаква нещо в замяна, без користни помисли? Не можеше да си спомни. Може би бе попаднал в капан, от който нямаше измъкване, но той прие ситуацията с чувство на удовлетворение и дори задоволство.
Спомни си за малкия танц, който Баба му беше показала. И го опита. Озова се с лице срещу непрогледна тъмнина. Когато очи те му започнаха да се приспособяват, той различи поредица от врати по продължението на мъждиво осветен коридор. Той внимателно се насочи към първата врата. Когато натисна дръжката й, тя се отвори леко, без съпротивление. Внезапно заструилата ярка светлина го накара да обърне глава настрани, докато очите му отново се адаптират. Когато погледна напред, установи, че стои в края на поле с неузряла пшеница, което се простираше докъдето стигаше погледът. Зелените класове се поклащаха на лекия ветрец. От мястото, където стоеше, тръгваше пътека, която се губеше в малка гора от величествени дъбове. Гледката беше прекрасна и мамеща, но той затвори вратата и отново се озова в непрогледна тъмнина.
Изведнъж чу глас, който като че ли тихо си тананикаше. Ослуша се. Гласът идваше някъде откъм редицата врати и Тони тръгна опипом по стената нататък. Хвърли бърз поглед назад и в неясната далечина видя Маги и Кларънс, хванати за ръце, в очакване.
Когато стигна до третата от многобройните врати, установи, че гласът определено идваше иззад нея. Усмихна се, когато видя, че беше залостена със същото резе като вратата към собственото му сърце. Натисна дръжката, механизмът се задейства без усилие и той влезе в просторно помещение. По стените, покрити с ламперия от махагон и черешово дърво, имаше полици, повечето от които - претъпкани с книги. Множество фотографии и сувенири бяха подредени по останалите. Тананикането вече се чуваше от по-близко и Тони тръгна покрай една от стените. Стигна до ъгъла, сви след него и спря. Тогава я видя - същата жена, която седеше в стаята навън, но по-млада. Изглеждаше също така по-будна и активна.
- Антъни? - попита тя и озари с усмивка помещението.
- Госпожо Уолкър? - Тони беше поразен.
- Моля те, наричай ме Амелия - каза тя, все така усмихната. - Хайде, младежо, ела и поседни до мен. Очаквах те.
Той седна и с учудване забеляза, че може да вижда собствените си крайници. Жената му подаде голяма чаша с черно кафе, от което се издигаше пара. Той я пое с благодарност.
- Как…?
- Не съм сама тук, Антъни. Имам си многобройна компания. Всичко е временно и все пак доста трайно. Трудно е да се обясни как нещо може да е втъкано в друго и едновременно с това да е негово продължение. - Гласът й беше чист и благ, говорът й се лееше като мелодия. - Тялото желае да остане в оковите си колкото е възможно по-дълго. Моето, както изглежда, подобно на нрава ми, е доста упорито. Упорито, харесвам тази дума. Звучи подобре от опърничаво, не мислиш ли?
И двамата се засмяха. Разговорът им тръгна лек и откровен.
- Не съм сигурен дали така трябва да формулирам въпроса си, но можеш ли да напускаш тази стая?
- За момента, не. Вратата, през която влезе, не може да се отваря отвътре. Но тук ми е добре. Разполагам с всичко, от което имам нужда, докато чакам. Всичко, което виждаш, са моите спомени. - Тя направи широк жест с ръка. - Подреждам ги и ги съхранявам за изговарянето. Нищо не се е изгубило.
- Нищо?
- Е, има някои неща, които не мога да възстановя в паметта си, но нищо не е действително загубено. Нали се сещаш за онези моменти, когато виждаш някой прекрасен залез и си наясно, че никой фотоапарат не може да запечата целостта и дълбочината на този миг, затова се опитваш да го задържиш, да го вдълбаеш в паметта си? Разбираш ли какво имам предвид?
- Да, напълно - кимна Тони. - Моментната радост, а после чувството за загуба и празнота.
- Е, може да ти се струва чудо, но нишо от това не се губи. Във вечността всичко ще бъде отново изговорено и припомнено и припомнянето ще е реално преживяване. Думите - каза тя и отново се усмихна - са ограничение, когато човек се опитва да говори за подобни неща.