Известно време двамата останаха мълчаливи и Тони усети, че би могъл да остане на това място, напълно доволен, докато не дойдеше време за нещо друго, каквото и да е то. Амелия посегна и докосна ръката му.
- Благодаря ти, Антъни, че дойде да посетиш една възрастни жена. Къде се намирам, знаеш ли?
- В дом за специализирани грижи. Доста добър, доколкото видях. Семейството ти, изглежда, не жали средства. Не знам дали разбра, но дойдох при теб с Кларънс, твоя син.
- Наистина ли? - възкликна жената и се изправи. - Моят Кларънс е тук? Дали ше може да го видя?
- Не съм сигурен, Амелия. Дори не знам как аз самият ще изляза оттук. Не че бързам да си тръгвам. Кларънс ме помоли да ти предам…
- Нека проверим, какво ще кажеш? - предложи въодушевено тя, хвана ръката му и го задърпа към вратата, през която бе влязъл. Както беше отбелязала по-рано, вратата не можеше да бъде отворена отвътре. Нямаше дръжка. Имаше единствено малка ключалка на височината на очите. Самата врата беше стара и направена от дъбово дърво. Солидна и сигурна, тя като че ли охраняваше изхода. Тони забеляза, че по повърхността й бяха гравирани някакви големи фигури, но те бяха едва различими.
- Херувими - отговори тя на въпроса, който тъкмо се оформяше в съзнанието му. - Удивителни създания. Носят невероятна утеха. Обичат да охраняват… врати, порти, проходи и други подобни.
И тогава Тони се сети. Разбира се! Той бръкна под ризата си и извади ключа, който бе избрал от голямата халка. Възможно ли беше да е този? Неуверено, сдържайки дъха си, той го пъхна в ключалката и завъртя. Връвта, на която беше окачен, засия с пулсираща синя светлина и вратата се отвори, позволявайки светлината от помещението, където се намираха, да изпълни коридора и пространството зад очите й. Ключът изчезна и Амелия и Тони останаха с отворена от смайване уста.
- Благодаря Ти, Исусе! - прошепна Амелия, мина покрай Тони и се запъти към прозорците на очите си. През тях видя своя Кларънс и една жена, която не познаваше.
- Мамо! - Кларънс погледна право в очите на майка си. - Мамо, каза ли нещо?
- Амелия, очите ти са прозорците към твоята душа -прошепна й Тони. - Може би ако му заговориш, ще те чуе.
Амелия стоеше пред прозрачната преграда, видимо развълнувана.
- Кларънс?
- Мамо? Ти ли си? Чувам те. Знаеш ли кой съм?
- Разбира се, че знам. Ти си моето сладко пораснало момче. Погледни се само какъв хубавец си станал!
Кларънс скочи и се озова в прегръдката й. Тони не разбра как се получи, но той сякаш внезапно се озова вътре с тях двамата, макар да си оставаше навън. Когато Амелия се усмихваше вътре, усмихваше се и тялото й отвън. Когато разтваряше обятия вътре, прегръщаше Кларънс отвън. По някакъв начин тя оживи тялото си и Кларънс не успя да сдържи сълзите си - цялата скръб, която се беше насъби-рала толкова месеци, изби на повърхността. Тони погледна към Маги. И нейното лице беше обляно в сълзи.
- Мамо, толкова ми липсваше. Съжалявам, че те оставихме тук, но никой от нас не беше способен да се грижи за теб. Не успях да си взема сбогом с теб…
- Замълчи, момчето ми, замълчи. - Тя седна. Изглеждаше мъничка и фина в сравнение с мъжа, когото бе прегърнала нежно и галеше по главата.
Тони също плачеше. Скръбта по собствената му майка се бе събудила в него. Но тази болка му харесваше, защото беше знак за истинска, жива човешка връзка, и той й се отдаде изцяло.
- Моето момче - шепнеше Амелия. - Не мога да остана дълго. Този момент ми е дар от Бог, неочаквано съкровище, бегло надзърване в нещо, което не можеш да си представиш. Кажи ми набързо как са всички. Какво съм изпуснала?
И Кларънс разказа на майка си кой беше се сдобил с бебе, кой беше си сменил работата, как се развиваха децата и внуците й - все ежедневни, земни неща, които изглеждат банални, но съдържат в себе си товара на вечността. Възрастната жена ту се смееше, ту се просълзяваше. После Кларънс й представи Маги и двете жени на мига станаха приятелки.
За Тони този ден беше свят, всички прости действия и думи бяха обгърнати сякаш от ореола на необикновеното. Нищо вече не беше същото.
Измина час и Амелия почувства, че наближава мигът да си вземе сбогом.
- Кларънс?
- Да, мамо?
- Искам да те помоля за нещо.
- Ще направя всичко, каквото кажеш, мамо.
- Следващия път, когато дойдеш да ме посетиш, ще вземеш ли и китарата си, за да ми посвириш?
Кларънс се облегна назад в стола си, изненадан.
- Мамо, не съм свирил на китара от години, но ако това е, което искаш, обещавам да го направя.
- Много бих желала отново да ми посвириш - усмихна се Амелия. - Това ми липсва ужасно. Понякога, когато е напълно тихо, чувам музика и това е много успокояващо.