Мишраил сви рамене.
— Има предостатъчно Вречени и Бойци за тая работа. Предполагам, разбира се, че ти е омръзнало да чакаш непрекъснато да ти доведат хора за обучаване. Да учиш глупаци как да се промъкват из горите и да се катерят по стръмнини, все едно че и косъмче не могат да прелеят. Дори едно оплюто с мухи селце може да изглежда по-добре. — Усмивката му се смали в усмивчица, презрителна и съвсем не покоряваща. — Може пък, ако помолиш М’Хаил, да те вземе на уроците си в двореца. Виж, там едва ли ще ти омръзне.
Лицето на Логаин не се промени, но Габрел усети през връзката рязкото жегване на гнева. Беше подочула това-онова за лекциите на Мазрим Таим и частните му уроци, ала единственото, което Сестрите всъщност знаеха, беше, че Логаин и приятелчетата му хранят подозрения към Таим и към всеки, който посещава уроците му, а и Таим като че ли не се доверяваше на Логаин. За съжаление онова, което Сестрите можеха да научат за уроците, беше малко; никоя не беше обвързана с мъж от фракцията на Таим. Някои смятаха, че недоверието е заради това, че и двамата се бяха обявили за Преродения Дракон, или дори че е признак за лудостта, която преливането носеше на мъжете. Тя самата не беше доловила у Логаин нито един признак на лудост, а беше следила за такива точно толкова напрегнато, колкото бе следила за признаци, че се кани да прелее. Ако се окажеше все още обвързана с него, когато той полудееше, това можеше да засегне и нейния ум. Но всичко, което можеше да предизвика разцепление между ашаманите, заслужаваше да се проучи.
Усмивката на Мишраил се стопи, след като Логаин само го изгледа.
— Е, радвай се на мухлясалите си селца — отрони той и извърна коня си. Сръга го с пети, конят скочи напред и той извика през рамо: — Славата очаква някои от нас, Логаин.
— Едва ли ще се радва дълго на Дракона си — промърмори Логаин, загледан след отдалечаващия се в галоп младеж. — Много му е развързан езикът.
Тя не можеше и да допусне, че има предвид намека му за нея и Товейн, но пък какво друго можеше да има предвид? А и защо изглеждаше толкова обезпокоен? Прикриваше го много добре, особено като се имаше предвид връзката, но все пак беше обезпокоен. Светлина, понякога й се струваше, че ако разбере какво се върти в една мъжка глава, ще се обърка още повече!
Той рязко вдигна глава и изгледа и нея, и Товейн изпитателно. През връзката се прокрадна нова нишка на загриженост. Заради тях ли? Или — колко странна мисъл — за тях?
— Ще трябва да спрем — каза Логаин. — Трябва да се приготвя.
Не препусна в галоп, но все пак наложи по-припряна скорост назад към селото с обучаващите се мъже, от което преди малко беше излязъл. Беше се съсредоточил върху нещо; мислеше трескаво, усети Габрел. Връзката направо забръмча от това.
Товейн приближи коня си до този на Габрел, наведе се от седлото и се опита да прикове Габрел с напрегнатите си очи, като в същото време мяташе бързи погледчета към Логаин, сякаш се боеше да не би той да се обърне и да ги види, че си приказват. Като че ли изобщо не обръщаше внимание на онова, което подсказваше връзката й. Това двойно усилие я накара да заподскача на седлото като кукла, всеки момент готова да се изтърси.
— Трябва да идем с него — прошепна Червената. — Каквото и да ни струва, трябва да се опитаме. — Габрел повдигна вежди и тя намери у себе си достатъчно приличие да се изчерви, макар да не изгуби ни трошица от настойчивостта си. — Не можем да допуснем да ни остави тук — продължи припряно. — Този човек не се е отказал от амбициите си, когато дойде тук. Каквато и злина да е намислил, не можем да направим нищо, ако не сме при него.
— Много добре го знам — рязко отвърна Габрел и изпита облекчение, щом Товейн кимна и замълча. Нищо друго не й оставаше, освен да се постарае да озапти страха, който се надигаше в нея. Нима Товейн не помисляше за онова, което трябваше да вижда през връзката? Онова, което винаги си беше стояло там, във връзката с Логаин — решимост, — сега се бе вледенило и изострило като нож. Смяташе, че този път вече знае какво означава. И от това знание устата й пресъхна. Не можеше да каже срещу кого, но знаеше, че Логаин Аблар тръгва на война.
Юкири слизаше бавно по един от широките коридори, извиващи се на спирала през Бялата кула. Чувстваше се настръхнала като изгладняла котка. Едва успяваше да се насили да слуша онова, което й говореше плъзгащата се до нея Сестра. Утрото беше сумрачно, първата светлина бе приглушена от снега, сипещ се тежко над Тар Валон, а средните нива на Кулата бяха ледени като зима в Граничната земя. Е, може би не чак толкова студени. От много години не беше стигала толкова далече на север, а паметта пресилваше нещата, които не е смалила. Нали тъкмо затова бяха толкова важни записките. Освен когато не смееш да запишеш нищо. Все пак доста студено си беше. Въпреки ума и майсторството на древните строители, топлината от грамадните пещи в подземието така и не стигаше толкова високо. Пламъците от светилниците по стойките играеха от въздушните течения и студеният полъх понякога беше толкова силен, че раздвижваше тежките гоблени, изпънати по белите стени — пролетни цветя, гори и екзотични зверове и птици, редуващи се с триумфални сцени от историята на Кулата, които никога нямаше да бъдат изложени по долните помещения, достъпни за външни посетители. Собствените й покои с топлите им огнища вече не й се струваха толкова уютни като някога.