Вестите от външния свят гъмжаха в главата й въпреки усилията да ги потисне. Или по-скоро — и по-често — липсата на сигурни вести. Онова, което донасяха очите и ушите от Алтара и Арад Доман, беше пълна бъркотия, а оскъдните донесения, които отново бяха започнали да се цедят от Тарабон, звучаха плашещо. Мълвата разполагаше владетелите на Граничните земи къде ли не — от Погибелта до Андор, Амадиция и чак в Айилската пустош; единственият потвърден факт беше, че никой от тях не е там, където му е мястото — да брани границата с Погибелта. Айилците наистина бяха навсякъде и най-сетне извън контрола на ал-Тор, както изглеждаше, ако изобщо бяха оставали под негов контрол. От последната новина от Муранди й се искаше да заскърца със зъби и да зареве едновременно, докато Кайриен… Сестри из целия Слънчев палат, някои заподозрени, че са бунтовнички, и за нито една не беше сигурно, че е вярна. И все още никаква вест от Койрен и нейното посланичество, откакто напуснаха града, въпреки че отдавна трябваше да са се върнали в Тар Валон. И сякаш всичко това не стигаше, ами и самият ал-Тор отново се беше отвял като сапунен мехур. Възможно ли бе да са верни приказките, че едва ли не е сринал наполовина Слънчевия палат? Светлина, не можеше да е полудял все още! Или пък безумното предложение на Елайда за „закрила“ го бе изплашило дотолкова, че да се скрие? А дали изобщо нещо можеше да го изплаши? Виж, нея той плашеше. И плашеше всички от Съвета, хич да не си изписват тия невъзмутими физиономии.
Единственото сигурно беше, че всички тези неща са толкова важни, колкото плюнка в дъждовна буря. Но от това, че го знаеше, настроението й ни най-малко не можеше да се оправи. Притеснението, че си се оплела в розов храст, въпреки че тръните може да те убият, е лукс, когато върхът на ножа е опрял в ребрата ти.
— Всеки път, когато е напускала Кулата през последните десет години, е било по лична работа, тъй че няма записки, по които да се провери — мърмореше спътницата й. — Трудно е да се разбере точно къде е била и да се запази… дискретност. — Мейдани с прибрана назад с костени гребени тъмнозлатиста коса, беше висока и толкова слаба, че тежките й гърди сякаш всеки момент щяха да я прекатурят, ефект, който се подсилваше както от стегнатия, извезан с тъмно сребро корсаж, така й от изгърбената й стойка в усилието й да стигне с уста до равнището на ухото на Юкири. Беше заметнала шала си на китките и дългите му сиви ресни се влачеха по плочите на пода.
— Изправи го този гръб — изръмжа й тихо Юкири. — Ушите ми не са задръстени с кал.
Мейдани се дръпна и се поизправи, а на бузите й избиха петънца. Придърпа шала по-нагоре и се озърна през рамо към Стражника си Леонин, който ги следваше на дискретно разстояние. Макар двете смътно да чуваха подрънкването на сребърните звънчета в черните плитки на стройния мъж, той не можеше да чуе нищо, казано с умерен тон. Не знаеше нищо повече от необходимото — всъщност знаеше съвсем малко, освен че неговата Айез Седай иска от него определени неща; това бе напълно достатъчно за един Стражник — пък и можеше да създаде проблеми, ако знае много, но все пак нямаше нужда чак да се шепне. Хората искат да разберат каква е тайната, като те видят да шепнеш.
Не толкова другата Сива обаче бе източникът на раздразнението й, колкото външния свят, нищо че Мейдани си беше гарга в лебедови пера. Във всеки случай, не главният източник. Отврат бунтовничка, преструваща се на лоялна, но Юкири все пак беше доволна, че Серин и Певара я убедиха да не бързат да предават Мейдани и посестримите й гарги на закона на Кулата. Крилцата им вече бяха подрязани и те бяха полезни. Можеше да си спечелят дори известно снизхождение, когато най-сетне бъдеха изправени на съд. Разбира се, махнеше ли се клетвата, подрязала крилцата на Мейдани, на самата Юкири като нищо можеше да й се наложи да моли за снизхождение. Бунтовнички или не, онова, което тя и останалите бяха направили с Мейдани и съмишленичките й, бе не по-малко тежко престъпление от убийството. Или измяната. Клетва за лично покорство — положена при това над самата Клетвена палка и дадена под натиск — бе нещо твърде близко до Принудата, забранена изрично, макар и определена неясно. Все пак понякога трябва да смъкнеш мазилката, за да опушиш стършелите, а Черната Аджа бяха стършели с отровни жила. Законът рано или късно щеше да си дойде по реда — без закон нямаш нищо, — но засега тя трябваше повечко да се тревожи дали ще оцелее след опушването, отколкото какви наказания ще наложи законът. Труповете не се притесняват от наказания.