Колкото и да мразеше Юкири да си го признае, всичко това я караше много да внимава как гледа другите Сестри. Погледнеш ли ги дълго, ще помислят, че ти самата шпионираш. Отместиш ли бързо поглед — изглеждаш потайна, със същия резултат. Въпреки това не можа да устои да изгледа двойката Жълти, които се плъзгаха по коридора като кралици в личния си палат.
Мургавият набит Стражник, следващ ги на достатъчно разстояние, за да им осигури интимност, трябваше да беше на Притале Нербайджан, зеленоока жена, на която природата общо взето бе спестила обичайния дълъг салдейски нос, тъй като Атуан Ларисет нямаше Стражник. Юкири знаеше малко за Притале, но май трябваше да понаучи повече, след като я видя в задушевен разговор с Атуан. В сивата си, на жълти ивици рокля с високо деколте и със шала си с копринени ресни, тарабонката беше смайваща. Тъмната й коса, на тънки, вързани с цветни панделки плитки, стигащи до раменете, ограждаше лице, което изглеждаше някак съвършено, без да е красиво. При това беше доста скромна, доколкото е възможно за Жълта. Ала беше жената, която Мейдани и останалите се опитваха да проучат, без да ги забележат. Жената, чието име се бояха да произнесат на глас, освен зад силни прегради. Атуан Ларисет беше едната от само трите Черни сестри, за които знаеше Талене. Така се организираха те — три жени, които се знаят, три жени, които образуват едно „сърце“, и всяка от тях знае по още една, която другите две не знаят. Атуан беше „едната в повече“ на Талене, тъй че имаше надежда с нея да са други две.
Малко преди двете да се скрият зад ъгъла, Атуан погледна небрежно към спиралния коридор. Погледът й само забърса покрай Юкири, но и това бе достатъчно сърцето й да подскочи до гърлото. Тя продължи да върви, като с усилие задържа лицето си спокойно, и рисковано хвърли на свой ред поглед, щом стигна пресечката. Атуан и Притале вече се бяха отдалечили по коридора, на път към външния кръг. Стражникът крачеше след тях, но никой не поглеждаше назад. Притале клатеше глава. На нещо, което й говореше Атуан? Беше твърде далече, та Юкири да може да чуе нещо повече от тихото чаткане на ботушите на мургавия Стражник по плочките на пода. Не, само един поглед беше. Разбира се. Забърза, за да се скрие, ако някоя от тях реши да погледне през рамо, и дълго издиша — не беше и усетила, че е затаила дъх. Мейдани направи същото, свила рамене.
„Странно, как ни прихваща“ — помисли Юкири и изправи рамене.
Когато за пръв път разбраха, че Талене е Мраколюбка, Талене беше заслонена пленничка. „Още ни побиват тръпки от нея“, призна си тя. Не че от това, което й направиха, за да я принудят да признае, не бяха треперили, но когато научиха истината, направо ги втресе. Сега Талене беше овързана по-здраво от Мейдани, пазеха я по-изкъсо, въпреки че привидно ходеше на свобода — да се задържи в плен една Заседателка, без никой да забележи, беше извън възможностите дори на Серин — и как напираше сега горкичката да им предаде всяка трошица, която знаеше или дори подозираше, с надеждата, че така може да си спаси живота. Не че имаше някакъв избор. Едва ли точно тя можеше да събуди страх. Колкото до останалите…
Певара отначало много упорито настояваше, че Талене е сбъркала за Галина Казбан, и гневът й продължи цял ден, докато най-сетне не се убеди, че Червената сестра всъщност е Черна. Още приказваше как щяла да удуши Галина със собствените си ръце. Юкири изтръпна, когато бе назована Темайле Киндероуд. Щом имаше Мраколюбки в Кулата, съвсем логично беше между тях да има и Сиви, макар че може би помогна неприязънта й към Темайле. Тя запази хладнокръвие и когато направи сметките и разбра, че Темайле е напуснала Кулата по същото време, когато бяха убити три Сестри. Това добави още имена на заподозрени, Сестри, които също си бяха заминали тогава, но Галина, Темайле и другите бяха извън Кулата, недосегаеми за момента, а и само за двете можеше да се докаже, че са Мраколюбки.
А Атуан беше ей там, несъмнено Черна Аджа, вървеше си на свобода, необвързана от Трите клетви. И докато Дезине не уредеше да бъде разпитана тайно — трудна работа дори за Заседателка от Аджата на Атуан, защото трябваше да е тайно от всички — дотогава единственото, което можеха да сторят, бе да наблюдават. Далечно и много грижливо прикрито наблюдение. Все едно да живееш с червена пепелянка, без да знаеш кога ще се озовеш очи в очи с нея, без да знаеш кога може да те ухапе. Като да живееш в леговище на червени пепелянки и да можеш да виждаш само една.