Мейдани въздъхна и кимна с неохота. Длъжна беше да се подчини, но разбираше и допълнителната опасност, в която щеше да нагази, ако Алвиарин се окажеше Мраколюбка. Че то и самата Елайда можеше да се окаже Мраколюбка, каквото и да настояваха Серин и Певара. Мраколюбка — Амирлински трон. Е, това ако не ти направи сърцето на туршия — здраве му кажи.
— Юкири! — извика женски глас зад тях.
Една Заседателка в Съвета на Кулата не подскача като стресната коза, щом чуе името си, ала Юкири го направи. Ако не се беше задържала за Мейдани, сигурно щеше и да падне, но сега двете се олюляха като подпийнали селянчета по жътвен танц.
Съвзела се, Юкири придърпа шала си, навъси се и въсенето й не намаля, щом видя кой тича към нея. Сеайне уж трябваше да си стои в покоите, с толкова Бели сестри около нея, колкото можеше да уреди, когато не беше с Юкири или с някоя от останалите Заседателки, знаещи за Талене и Черната Аджа, но ето ти я, че припка по коридора само с Бернаил Гелбарн, трътлестата тарабонка, и с още една от гаргите на Мейдани за компания. Леонин отстъпи встрани и кимна официално на Сеайне, като се чукна с пръсти по сърцето. Мейдани и Бернаил бяха толкова тъпи, че и усмивчици си размениха. Приятелки бяха, но трябваше да си опичат ума, след като не знаеха кого може да срещнат.
Юкири нямаше настроение за усмивчици.
— На чист въздух ли сме излезли, Сеайне? — рязко попита тя. — Серин няма да е доволна, като й кажа. Никак няма да е доволна. И не съм доволна, Сеайне.
Мейдани каза „ах“, а главичката на Бернаил трепна и многобройните мъниста по плитчиците й дръннаха едно в друго. Двечките се захванаха да оглеждат много съсредоточено един гоблен, който уж показваше смиряването на кралица Рианон, и въпреки гладките им личица си личеше, че им се иска да са навсякъде другаде, но не и тук. В техните очи Заседателните уж трябваше да са равни. То така си и беше. Обикновено. Донякъде. Леонин едва ли бе успял да чуе и думица, но можеше да усети настроението на Мейдани, естествено, и отстъпи крачка назад. Без да изпуска от поглед коридора, естествено. Добър мъж. Умник.
Сеайне поне намери достатъчно благоразумие да се направи на сконфузена. Заоправя несъзнателно роклята си, покрита със снежна бродерия по пешовете и през корсажа, но почти моментално ръцете й стиснаха шала и веждите й се смъкнаха упорито. Опърничава си беше Сеайне, още когато дойде в Кулата, щерка на някакъв майстор на мебели от Люгард, уговорила баща си да плати пътя за нея и майка й. Превоз за две нагоре по реката и само за една надолу. Опърничава и самоуверена. И често толкова сляпа за света около нея, колкото всяка Кафява. Белите често бяха такива, само логика и никакъв здрав разум.
— Няма нужда да се крия от Черната Аджа, Юкири — рече тя. Юкири потръпна. Глупава жена — да споменава за Черната ей тъй, на открито. Коридорът все още беше пуст в двете посоки, чак докъдето извивката му позволяваше да се види, но невниманието водеше до още по-голямо невнимание. Тя самата можеше да е упорита, когато потрябва, но поне проявяваше повече разум от една гъска за това къде и кога. Отвори уста да даде на Сеайне трошица ум, трошичка, колкото да я задави, но другата жена избухна преди да е успяла да заговори.
— Серин ми каза, че мога да те намеря. — Сеайне стисна уста и на бузите й избиха червени петънца от това, че е помолила за разрешение, или защото е трябвало да помоли. Разбираемо беше, естествено, предвид сегашното й положение. Просто беше безмозъчно да не го приема. — Трябва да поговоря с теб насаме, Юкири. За втората загадка.
За миг Юкири се почувства толкова объркана, колкото изглеждаха Мейдани и Бернаил. Можеха да се правят, че не чуват, но не си бяха запушили ушите, нали? Втора загадка? Какво имаше предвид Сеайне? Освен ако… Възможно ли беше да има предвид същото, което бе тласнало самата Юкири да тръгне да издирва Черната Аджа? Чуденето защо главите на Аджите се срещат тайно беше изгубило неотложността си в сравнение с намирането на Мраколюбките между Сестрите.
— Добре, Сеайне — каза Юкири по-спокойно, отколкото се чувстваше. — Мейдани, отведи Леонин по коридора докъдето можете да ме виждате със Сеайне. И си отваряйте очите за всеки, който иде насам. Бернаил, ти също, в другата посока. — Тръгнаха преди да е свършила и когато се отдалечиха достатъчно, тя насочи вниманието си към Сеайне. — Е?
За нейна изненада сиянието на сайдар изригна около Бялата и тя изплете около двете преграда срещу подслушване. Всяка можеше да види този толкова ясен знак, че си шептят тайни. Дано поне да беше важно.
— Помисли логично. — Гласът на Сеайне беше спокоен, но ръцете й продължаваха да стискат шала, свити в юмруци. Изпънала се беше толкова, че чак се извиси над Юкири, макар да не надвишаваше много средния ръст. — Мина повече от месец, почти два станаха, откакто Елайда дойде при мен, и близо две недели, откакто Певара потърси двете ни. Ако Черната Аджа знаеше за мен, досега щях да съм мъртва. Двете с Певара щяхме да сме мъртви още преди вие с Дезине и Серин да сте дошли при нас. Следователно те не знаят. За никоя от нас. Признавам, че отначало се бях уплашила, но вече се владея. Никаква причина няма останалите да се опитвате да се държите с мен като с новачка — малко зной в гласа, — и безмозъчна при това.