Выбрать главу

Други две знамена, обшити със злато и поне два пъти по-големи от останалите, също се открояваха, въпреки че и двете бяха твърде тежки, за да може слабият вятър да ги развее. Блестяха с блясъка на тежка коприна. Той обаче ги беше видял достатъчно ясно преди, докато знаменосците яздеха по възвишението, скриващо стана им, и те плющяха изпънати. Едното беше Лъвът на Андор, бял на червено поле, същият, който се вееше по високите кръгли кули, осеяли градските стени. И в двата случая това представляваше декларация на нечие право върху трона и короната. Второто голямо знаме провъзгласяваше името на жената, изявила претенцията си срещу Елейн Траканд. Четири сребърни луни на поле от тъмносиньо, гербът на дома Марн. Всичко това в подкрепа на Аримила Марн? Само допреди месец тя щеше да се радва, ако някой друг освен собствения й Дом или онзи малоумник Нейсин Керен й предложи хляб и постеля!

— Не ни обръщат внимание — изръмжа Баел. — Мога да ги прекърша до залез слънце и да не оставя нито един жив до другия ден, и въпреки това не ни обръщат внимание.

Башийр погледна настрани към айилеца. Настрани и нагоре. Баел стърчеше с цяла стъпка над него. Само сивите му очи и ивица потъмняла от слънцето кожа се виждаха над черното було, стегнато през лицето му. Башийр се надяваше, че с това було сега само пази устата и носа си от студа. Носеше наръча си къси копия и малкия, обшит с бича кожа кръгъл щит, прибран в калъф лък на гърба и колчан на бедрото, но важно беше само булото. Не беше моментът сега айилецът да почне да избива. На двайсет стъпки по-надолу към стана други трийсетина айилци бяха наклякали, стиснали небрежно оръжията си. Един на всеки трима беше с оголено лице, тъй че сигурно беше заради студа. С айилците обаче човек никога не можеше да е сигурен.

Башийр набързо обмисли няколкото възможни подхода и реши да заложи на по-безгрижния тон.

— Елейн Траканд няма да го хареса, Баел, а ако случайно си забравил какво значи да си млад, това значи, че и Ранд ал-Тор няма да го одобри.

Баел изпръхтя кисело.

— Мелайне ми предаде думите на Елейн Траканд. Не трябва да правим нищо за нея. Глупаво е. Когато срещу теб излезе враг, използваш всеки, който иска да играе Танца на копията на твоя страна. Нима играят на война така, както играят Играта си на Домове?

— Ние сме чужденци, Баел. В Андор това е от значение.

Високият айилец отново изпръхтя.

Май нямаше смисъл да му се обяснява замесената тук политика. Външната помощ можеше да струва на Елейн това, което се опитваше да спечели, и враговете й го знаеха, и знаеха, че тя го знае, така че не се бояха от Башийр или Баел, нито от Легиона на Дракона, каквато и да бе четта им. Всъщност въпреки обсадата двете страни щяха да положат неимоверни усилия, за да избегнат решително сражение. Беше война, но война на маневриране и на дребни сблъсъци, докато някой не направи погрешна стъпка, и победителят щеше да е този, който запази непоклатима позиция или принуди другия да направи нещо незащитимо. Баел вероятно щеше да го приеме като не по-различно от Даес Дай-мар. Честно казано, Башийр също виждаше голяма прилика между двете. С Погибелта на прага, Салдеа не можеше да си позволи спорове за трона. Тираните можеха да се понесат, а Погибелта скоро убиваше глупавите и алчните, но дори една такава странна гражданска война щеше да позволи на Погибелта да убие Салдеа.

Той отново се зае да оглежда лагера през далекогледа. Мъчеше се да отгатне как една пълна глупачка като Аримила Марн е могла да спечели подкрепата на Неан Араун и Еления Саранд. Тия двете бяха алчни и амбициозни, всяка от тях бе напълно убедена в собственото си право върху трона, и доколкото той разбираше заплетената мрежа, използвана от андорците да решават такива неща, всяка от тях имаше по-основателни претенции от Аримила. Вълци и вълкодави тук не играеха. Тук по-скоро имаше вълци, решили да тръгнат по прищявката на пале. Може би Елейн знаеше причината, но тя рядко разменяше дори бележки с него, кратки и несъдържателни. Твърде голям бе рискът някой да научи за това и да си помисли, че заговорничи с него. Наистина, съвсем като в Играта на Домове си беше.

— Някой ще танцува копията май — каза Баел и Башийр сниши златообкованата тръба, да види какво му сочи айилецът.

Дни наред се беше изливал потокът бежанци от града в навечерието на обсадата, но някои го бяха напуснали твърде късно. По средата на пътя за Тар Валон, точно в края на Долен Кемлин, бяха спрели няколко покрити с платнища фургона, обкръжени от петдесетина войници под синьо-бяло знаме, на което като че ли се виждаше бягаща мечка или някаква порода едро псе, щом вятърът го развееше. Отчаяните хорица се бяха струпали от едната страна, загърнали се боязливо в грубите си наметала, мъжете свели глави, децата — стиснали полите на жените. Някои от конниците бяха слезли, за да разровят из фургоните; снегът наоколо вече се бе покрил със сандъци, кутии и дори вързопи с дрехи. Сигурно търсеха пари или пиене, макар че всяка по-ценна вещ също щеше да се озове в нечии дисаги. Скоро някой щеше да разпрегне фургоните или може би просто щяха да ги откарат. Фургоните и конете винаги са от полза за една армия, а странните правила на тази толкова странна андорска гражданска война явно не предлагаха кой знае каква защита за хората, озовали се на погрешната страна в неподходящ момент. Но градските порти се разтваряха бавно и скоро зевът стана достатъчно широк, за да се излеят в галоп през високата арка облечените в червени палта пиконосци; светлината на слънцето заблестя по върхове на пики, по брони и шлемове, а пътят между дългите пусти пазарища заехтя от тътена на копитата. Излизаха гвардейците на Кралицата. При това съвсем достатъчно. Башийр измести далекогледа си към фургоните.