— Мъдро — каза тя, след като потокът от думи секна. Явно бе очаквал някакъв коментар. — Познавам някои мъже, които правят същото. Даврам Башийр, Гарет Брин, Родел Итуралд и Агелмар Джагад. Дори Педрон Ниал го правеше, докато беше жив. Всички ги смятат за велики пълководци.
— Да — каза той, без да спира да крачи. Не я погледна, може би не я виждаше, но слушаше. Тя можеше само да се надява, че не само слуша, но се и вслушва. — Петима, всички велики пълководци. А сеанчанците всички го правят. Правят го от хиляда години. Променят каквото трябва, но не се предават.
— Да не би да обмисляш възможността да не могат да бъдат надвити? — кротко попита тя. Спокойствието винаги беше уместно, докато не разбереш фактите, а обикновено — и след това.
Момчето се извърна към нея. Очите му бяха като лед.
— Мога да ги победя, рано или късно — каза той, мъчейки се да запази тона си учтив. Това поне беше добре. Колкото по-малко й се налагаше да напомня, че може и ще наказва всяко погазване на правилата й, толкова по-добре. — Но… — Млъкна рязко и изръмжа заради виковете в коридора, проникнали през вратата.
Миг по-късно вратата рязко се отвори и Елза запристъпва заднешком в стаята, като продължаваше да се кара на висок глас и се мъчеше да избута с ръце други две Сестри. Ериан, със зачервено лице, буташе напред Зелената си посестрима. Физиономията на Сарийн, жена толкова красива, че пред нея Ериан изглеждаше почти невзрачна, беше по-хладна, както можеше да се очаква от една Бяла, но тя толкова възмутено клатеше глава, че цветните мъниста в тънките й плитки подрънкваха. Нравът на Сарийн съвсем не беше благ, но тя умееше да го държи здраво в юзди.
— Бартол и Рашан идат — обяви високо Ериан, с усиления от възбудата си иллиански говор. Това бяха двамата й Стражници, оставени в Кайриен. — Не съм ги повикала, но някой е Пътувал с тях. Преди час изведнъж ги усетих по-близо, а преди малко — още по-близо. В момента идват към нас.
— Моят Виталиен също се приближава — каза Сарийн. — Мисля, че ще е тук до няколко часа.
Елза пусна ръце, въпреки че ако се съдеше по вкочанения й гръб, продължаваше да гледа с гняв двете Сестри.
— Моя Феарил също скоро ще е тук — промърмори тя. Беше единственият й Стражник; разправяха, че са женени, а Зелените, които се женеха, рядко си взимаха в същото време друг Стражник. Кацуан се зачуди дали щеше да го каже, ако не бяха дошли другите.
— Не ги очаквах толкова скоро — тихо каза момчето. Тихо, но гласът му бе стоманен. — Но не би трябвало да очаквам събитията да чакат мен, нали, Кацуан?
— Събитията никога никого не чакат — каза тя и стана.
Ериан я погледна, сякаш току-що я е забелязала, но лицето й беше гладко като на момчето. И може би също толкова каменно. Какво носеха тези Стражници от Кайриен и кой беше Пътувал с тях, можеше да са много сериозни проблеми, но Кацуан смяташе, че вече е получила още един отговор от момчето, и трябваше да обмисли много внимателно как да го посъветва по него.
Понякога отговорите бяха много по-трънливи от въпросите.
Глава 24
Усилваща се буря
В този следобеден час слънчевите лъчи трябваше да падат косо през прозорците на спалнята на Ранд, но навън валеше проливен дъжд и всички лампи бяха запалени, за да пропъдят сумрака. Гръмотевиците трептяха в стъклата на прозорците. Свирепа беше бурята, изтърколила се от хребетите на Драконовата стена по-бързо от препускащ кон и носеща студ, почти достатъчен, за да обърне дъжда на сняг. Едрите капки, биещи по покрива на къщата, вече бяха полузамръзнала лапавица и въпреки пращящите главни в камината в стаята цареше хлад.
Изтегнат на леглото си с ботушите и преметнал крак връз крак, Ранд беше забил поглед в балдахина и се мъчеше да подреди мислите си. Можеше да пренебрегне гръмотевиците навън, но Мин, сгушена под ръката му, беше друго нещо. Тя не се опитваше да го разсее; просто го правеше, без да се опитва. Как трябваше да постъпи с нея? И с Елейн, и с Авиенда. Последните две бяха само смътно присъствие в главата му, толкова далече беше от Кемлин. Поне приемаше, че все още са в Кемлин. А да приема каквото и да било беше опасно, ставаше ли въпрос за тях двете. Единственото, с което разполагаше за тях в момента, бе едно общо усещане за посока и знанието, че са живи. Тялото на Мин обаче се бе притиснало плътно до хълбока му, а връзката я правеше толкова тръпнеща в главата му, колкото беше и в плът. Нима бе твърде късно да опази жива Мин, да опази и Елейн, и Авиенда?