„Не искам да я убивам — помисли Ранд към мъртвия. — Не мога да позволя тя да умре.“ Луз Терин го знаеше не по-зле от него самия, но въпреки това изръмжа под нос. След Шадар Логот той понякога изглеждаше не чак толкова луд. Или може би самият Ранд бе станал малко по-луд. В края на краищата вече приемаше това говорене с мъртвец в главата си за нещо ежедневно, а това трудно можеше да се нарече нормалност.
— Трябва да направиш нещо — промълви Мин, скръстила ръце на гърди. — Аурата на Логаин говори за слава по-силно от всякога. Може би все още си мисли, че той е истинският Прероден Дракон. И има нещо… тъмно… в образите, които видях около Даврам. Ако той се обърне срещу теб, или загине… Чух един от войниците да казва, че лорд Добрайн може да умре. Да загубиш дори един от тях ще бъде удар. Загубиш ли и тримата, ще ти е нужна сигурно цяла година, докато се съвземеш.
— Щом си го видяла, значи ще се случи. Трябва да правя каквото мога, Мин, не да се тревожа за това, което не мога.
Тя му отвърна с един от онези женски погледи, с които жените разполагаха в изобилие, сякаш той се канеше да започне спор.
Леко почукване по вратата го накара да извърне рязко глава, а нея — да промени стойката си. Подозираше, че е измъкнала някоя кама от ръкава си и я крие зад гърба си. Мин носеше затъкнати из дрехите си повече ножове, отколкото някога Том Мерилин. Или Мат. В главата му закръжиха цветове и почти се изчистиха до… какво? Мъж, седнал на капрата на фургон? Не лицето, което понякога се появяваше в мислите му… сцената се стопи за миг, без онзи световъртеж, който придружаваше лицето.
— Влез — извика той и се изправи.
Елза разпростря тъмнозелените си поли в елегантен реверанс, след като влезе, с блеснали към лицето му очи. Приятна на външност жена, и хладно самодоволна като котка, тя сякаш не забелязваше Мин. От всички Сестри, които му се бяха заклели във вярност, Елза беше най-усърдната. Всъщност единствената усърдна. Останалите си имаха своите причини да се закълнат, своите обяснения, и разбира се, Верин и Сестрите, които бяха дошли да го намерят при Думайски кладенци, нямаха кой знае какъв избор пред един тавирен, но при цялата студенина на Елза, тя като че ли изгаряше от страст да го види, че е стигнал до Тармон Гай-дон.
— Казахте да ви уведомя, когато дойде огиерът — каза тя, без да откъсва очи от лицето му.
— Лоиал! — извика ликуващо Мин, пъхна ножа си обратно в ръкава и се втурна покрай Елза, която примига, като видя острието. — Щях да убия Ранд затова, че те е пуснал да идеш в стаята си преди да съм те видяла! — чу се отвън. Връзката показа, че не го мисли сериозно. Поне не съвсем.
— Благодаря ти — обърна се Ранд към Елза, вслушан в радостните звуци от дневната — лекия смях на Мин и веселия огиерски грохот на Лоиал, сякаш се смееше земята. В небето изтътна гръмотевица.
Навярно страстта на Айез Седай се простираше до желанието да чуе какво ще му каже Лоиал, защото устните й се присвиха и тя за миг се поколеба, преди да направи още един реверанс и да се омете от спалнята. Настъпилата за миг тишина отвън съпроводи преминаването й, а новите смехове подсказаха, че е излязла. Едва тогава той сграбчи Силата. Стараеше се никой да не го види, когато го прави.
През тялото му потече огън, по-жарък от слънцето, и студ, пред който и най-силната зимна виелица щеше да прилича на пролетен полъх, всичко това — в бесен вихър, пред който бурята навън бледнееше, заплашващ да го заличи от лицето на света само в един миг невнимание. Сграбчването на сайдин беше война за оцеляване. Ала зеленото на корнизите изведнъж стана по-зелено, черното на палтото му — по-черно, златото на везмото по него — по-златно. Можеше да види дори песъчинките по резбованите на лозници пилони на балдахина, бледите следи от оглаждането на дървото с пясък от резбарите преди толкова много години. Сайдин го караше да се чувства сякаш е бил сляп и безчувствен без него. И това бе само част от всичко, което изпитваше.
„Чист — прошепна Луз Терин. — Чист и прозрачен отново.“
Така беше. Покварата, петняща мъжката половина на Извора от Разрушението насам, я нямаше. Това обаче не спря гаденето, надигащо се у Ранд, непреодолимия подтик да се прегъне на две и да повърне на пода. Стаята за миг сякаш закръжи и той трябваше да се опре на най-близкия пилон, за да не падне. Не разбираше защо трябва все още да изпитва това гадене, след като покварата бе изчезнала. Луз Терин не знаеше или не искаше да каже. Но гаденето бе причината да не позволява на никого да го види, че държи сайдин, стига да можеше. Елза можеше да гори от страст да го види, че е стигнал до Последната битка, но твърде много други искаха да го видят паднал, при това не всички от тях бяха Мраколюбци.