В този миг на слабост мъртвецът в него посегна към сайдин. Ранд просто го усети как жадно драпа с пръсти към Извора. Нима бе по-трудно отпреди да го спре? В някои отношение след Шадар Логот той сякаш бе станал по-неотделима част от него самия. До този момент го беше оставил, в очакване на смъртта си. Ранд вдиша дълбоко, преодолявайки следите от гадене, и закрачи към дневната, съпроводен от тътена на гръмотевиците.
Мин стоеше насред стаята, хванала едната длан на Лоиал в двете си ръце и го гледаше усмихната. За да държи ръката му, й бяха нужни и двете ръце, а те не покриваха и половината от нея. Само малко повече от една стъпка не достигаше, за да се опре темето му в тавана. Беше облечен в ново палто от тъмносиня вълна, чиито пешове се спущаха над торбестите панталони до върховете на високите му до коленете ботуши, но този път поне джобовете му не бяха издути от ръбестите очертания на книги. Очите му, големи колкото чаени чаши, светнаха, щом Ранд се появи, а усмивката на широката му уста буквално раздвои лицето му. Туфестите уши, заровени в рошавата коса, потръпнаха от радост.
— Лорд Алгарин има гостни за огиери, Ранд — забоботи гласът му като тъпан. — Представяш ли си? Цели шест! Разбира се, те не са използвани от доста време, но са проветрявани всяка неделя, така че няма влага, а чаршафите са от много хубав лен. Мислех, че пак ще се прегъвам на две в някой креват с човешки размери. Ммм. Няма да се задържаме тук за дълго, нали? — Дългите му уши малко клюмнаха, а после замърдаха неспокойно. — Мисля, че не бива. Искам да кажа, току-виж свикна с истинско легло, а това няма да е добре, ако ще оставам с теб. Тоест… Е, знаеш какво искам да кажа.
— Знам — промълви Ранд. Притесненията на огиера можеха да го разсмеят. Трябваше да го разсмеят. Но смехът напоследък просто му убягваше. Той изплете паяжина срещу подслушване из стаята, и я завърза, за да може да пусне сайдин. Последните следи от гаденето заглъхнаха моментално. Обикновено можеше да го контролира, с усилие, но след като не се налагаше, нямаше смисъл да го прави. — Да не са се намокрили някои от книгите ти? — Главната грижа на Лоиал при всяко пътуване бе да си огледа книгите.
Изведнъж се усети, че бе помислил за това, което бе направил, като за изплитане на паяжина. Така щеше да го нарече Луз Терин. Това напоследък се случваше твърде често, изразите на другия мъж сами се промъкваха в главата му, спомените на другия се смесваха със собствените му. Беше Ранд ал-Тор, а не Луз Терин Теламон. Беше изтъкал преграда и я беше затегнал, не беше „изплел“ и „завързал“ „паяжина“. Но едното му хрумваше толкова лесно, колкото и другото.
— „Есетата на Вилим от Маничис“ са се навлажнили — отвърна тъжно Лоиал и потърка горната си устна с пръст, дебел колкото наденица. Дали не се беше обръснал добре, или това под широкия му нос наистина беше начало на мустаци? — По страниците може да останат петна. Не може да съм толкова небрежен с книгите си. А и бележникът ми се е понамокрил. Но мастилото не се е размазало. Всичко все още е четливо, но наистина трябва да си направя един сандък, да ги пази… — Лицето му постепенно се намръщи и веждите му увиснаха до бузите. — Изглеждаш ми уморен, Ранд. Той изглежда уморен, Мин.
— Прекалява с работата, но сега си почива — оправда го Мин и този път Ранд се усмихна. Малко. Мин винаги беше готова да го защити, дори пред приятели. — Почиваш си, овчарю — добави тя, като пусна огромната лапа на Лоиал и опря юмруци на кръста си. — Сядай и почивай. О, хайде сядай и ти, Лоиал. Ще си счупя врата, ако продължавам да те гледам така отдолу.
Лоиал се изкиска с рева на бик, приглушен в гърлото му, и огледа със съмнение един от столовете. В сравнение с него столът изглеждаше като детско столче.
— „Овчарю“! Нямаш представа колко ми е добре да чуя, че го наричаш „овчарю“, Мин. — Седна много предпазливо. Скромно резбованият стол изпращя под тежестта му, а коленете му щръкнаха. — Извинявай, Ранд, но е смешно, а през последните няколко месеца не съм чувал нищо, което да ме накара да се посмея. — Столът държеше. Огиерът бързо погледна към вратата за коридора и добави малко по-високо от обичайното: — Карлдин няма много чувство за хумор.
— Можем да говорим спокойно — каза му Ранд. — В безопасност сме зад… преградата. — За малко щеше да каже „щита“, което не беше същото. Само дето знаеше, че е.
Твърде уморен беше, за да седне, също както беше твърде уморен, за да заспи повечето нощи — костите го заболяваха от това, така че остана прав пред камината. От вятъра, свистящ през комина, пламъците играеха по цепениците и отпращаха понякога дим в стаята, а дъждовните капки тежко барабаняха по стъклата на прозорците, но гръмотевиците се бяха отдалечили. Бурята може би свършваше. Той стисна ръце зад гърба си и се извърна.