Бялата шатра на червени ивици го дразнеше също като картата, а също така и обзавеждането й — столовете с позлата по ръбовете, които се сгъваха за пестене на място, и покритата с мозайка маса, която не се сгъваше, огледалото на стойка и умивалникът с огледало, и даже сандъците с меден обков, подредени покрай стената. Навън беше почти тъмно и всичките дванайсет лампи бяха запалени, пламъците блещукаха в огледалата им. Беше се разпоредил дори да развият и окачат на пилоните две от копринените пана на Файле, с извезани на тях птици и цветя. Беше позволил дори на Ламгвин да подреже брадата му и да обръсне бузите му и врата; беше се умил и си беше навлякъл чисти дрехи. Беше наредил да подредят шатрата все едно, че Файле всеки момент ще се върне от езда. Така, че всеки, като го погледне, да види в него един проклет лорд, да го види и да се почувства сигурен. И всяко нещо му напомняше, че Файле няма да се върне от езда. Смъкна ръкавиците си, бръкна в джоба на палтото и пръстите му пробягаха по каишката. Вече трийсет и два възела. Не беше нужно да си го припомня, но понякога лежеше по цяла нощ буден в постелята, в която я нямаше Файле, и броеше възлите. По някакъв начин те се бяха превърнали във връзка с нея. Тъй или иначе, незаспиването беше по-добро от кошмарите.
— Ако не седнеш, толкова ще се умориш, че няма да можеш да стигнеш до Соу Хейбор дори с помощта на Неалд — каза му с лека насмешка Берелайн. — Само като те гледам, се уморявам.
Той едва се сдържа да не я изгледа с яд. В тъмносинята си рокля за езда, с широкото златно колие, обсипано с огнекапки, на шията и с коронката на Майен, със златния ястреб в полет над веждите й. Първата на Майен бе седнала върху пурпурното си наметало на един от сгъваемите столове, сгънала ръце върху ръкавиците си в скута. Изглеждаше сдържана като Айез Седай и миришеше… търпеливо. Перин не можеше да разбере защо бе престанала да му мирише, сякаш той е тлъсто агънце, изпечено в малинки за вечерята й, но почти изпитваше благодарност за това. Добре беше, че има някой, с когото да поговори колко му липсва Файле. Тя го слушаше и миришеше на съчувствие.
— Искам да съм тук, ако… когато Гаул и Девите доведат пленници. — Изтърваната дума го накара да се намръщи, както и запъването. Все едно, че се съмняваше. Рано или късно те щяха да пленят няколко Шайдо, макар че явно не беше лесна работа. Взимането на пленници щеше да е безсмислено, ако не можеха да ги изведат, а Шайдо бяха небрежни само в сравнение с останалите айилци. Сюлин също бе проявила търпение, докато му го обясни. Само че за него ставаше все по-трудно да проявява търпение. — Защо се бави Арганда? — изръмжа той.
Сякаш произнесеното име на геалданеца го повика — Арганда се шмугна през процепа, с изнурено лице и хлътнали очи. Имаше вид на човек, който е спал по-малко и от Перин. Дребният мъж беше навлякъл посребрената си гръдна броня, но беше без шлем. По брадичката му бе набола сива четина. Дебелата кожена кесия, висяща от металната му ръкавица, издрънча, щом я постави на масата до другите две.
— От сандъка на кралицата — рече той кисело. През последните десетина дни каквото и да речеше, все беше кисело. — Покрива нашия дял и оттатък. Трябваше да разбия катинара и да сложа трима души да го вардят. И най-добрите от тях ще се полакомят при счупен кофар.
— Добре, добре — прекъсна го Перин, като се мъчеше да прикрие нетърпението си. Беше му все едно дали Арганда е трябвало да остави трима или сто стражи да вардят хазната на кралицата му. Собствената му кесия беше най-малката от трите, а беше събирал всяка жълтица или сребърник, които можеше да намери, за да я напълни. Загърна наметалото на раменете си, взе кесиите и излезе навън в сивото утро.
Дразнеше го, че станът се бе установил като за дълъг престой, но просто нищо не можеше да се направи. Мнозина от мъжете от Две реки вече спяха в шатри, светлокафяви кърпени платнища, а не на червени ивици като неговата, но всяка побираше по десетина души, с разнородните им оръжия, струпани отпред, а другите бяха превърнали временните си заслони в малки колиби от сплетени борови клонки. В най-добрия случай шатрите и колибите образуваха криволичещи редове; изобщо не приличаха на изпънатите редици при геалданците и майенците, но все пак наподобяваха донякъде на село, с пътеки и улички през снега, утъпкани до замръзнала кал. Всеки лагерен огън беше заграден от спретнат каменен кръг и около огньовете стояха мъже, загърнати в наметала, в очакване на закуската.