Данил потърка дебелите си като бивни мустаци с почервенял от студа пръст и изгледа накриво Арганда, а после тежко въздъхна и дъхът му излезе на облак пара.
— Ще го наблюдавам, лорд Перин — измърмори той и подръпна наметалото си, — но каквото и да казвате, че уж аз командвам, щом ви няма, изобщо не ме слуша.
За съжаление, беше прав. Перин по-скоро щеше да вземе със себе си Арганда и да остави тук Гален, но и двамата не искаха да го приемат. Геалданецът беше съгласен, че мъжете и конете ще започнат да гинат от глад, ако не намерят храна и фураж от друго място, но не можеше да се насили да се отдели от кралицата си и за един ден повече. В някои отношения той изглеждаше по-обезумял и от Перин. Ако го оставеха, всеки ден щеше да се приближава все повече до Шайдо, докато не се озове под носовете им. Перин беше готов да умре за Файле. Арганда беше просто готов да умре.
— Направи каквото можеш да му попречиш да направи някоя глупост, Данил. — И след малко добави: — Стига да не се стига до бой. — Можеше само да се надява, че Данил би могъл да го принуди да се сдържа. На всеки трима геалданци се падаха по двама мъже от Две реки и той никога нямаше да освободи Файле, ако започнеха да се избиват. За малко не отпусна глава на хълбока на Стъпко. Светлина, колко беше уморен, а място не можеше да си намери.
Бавното потропване на конски копита възвести пристигането на Масури и Сеонид, с тримата им Стражници плътно зад тях, увити в плащовете, под които повечето от мъжете, както и от конете, изчезваше. Двете Айез Седай бяха облечени в лъскава коприна, а под ръба на тъмното наметало на Масури се показваше тежък златен гердан. На челото на Сеонид от златна верижка, стегната в косата й, се полюшваше малък, бял на цвят скъпоценен камък. Анура се поотпусна и се намести удобно на седлото. При айилските шатри, застанали в редица, насам гледаха Мъдрите, шест високи жени, увили главите си в тъмни шалове. Хората на Соу Хейбор сигурно щяха да се зарадват на айилци точно толкова, колкото се бяха зарадвали жителите на Малдън, но Перин никак не беше сигурен, че Мъдрите щяха да пуснат някоя от Сестрите сама. Това беше последната причина за чакането. Слънцето прозираше като червено-златна резка над върховете на дърветата.
— Колкото по-скоро стигнем там, толкова по-скоро ще се върнем — каза той и яхна Стъпко. Веднага щом излязоха през пролуката, отворена за кервана, мъжете от Две реки започнаха да връщат извадените колове на мястото им, загрижени от близостта на хората на Масема.
До края на леса имаше повече от сто разкрача, но очите му доловиха движение — конник, който потъна в по-дълбоките сенки зад високите дървета. Някой от съгледвачите на Масема, несъмнено — бързаше да предупреди Пророка, че Перин и Берелайн са напуснали стана. Но колкото и бързо да препуснеше, нямаше да му стигне времето. Ако Масема искаше смъртта на Берелайн или Перин, трябваше да изчака за друга възможност.
Гален обаче нямаше никакво намерение да рискува. От двамата ловци на крадци на Берелайн, Сантес и Джендар, нямаше и помен от деня, в който трябваше да се върнат от стана на Масема, и Гален беше толкова сигурен, че са убити, колкото ако им бяха изпратили главите в торба. Още преди да стигнат дърветата, зорките му пиконосци се развърнаха в плътен кръг около Берелайн. И около Перин, също тъй, но това беше между другото. Ако зависеше от него, Гален щеше да поведе всичките си около деветстотин Крилати гвардейци, или още по-добре — според него — да убеди Берелайн да не тръгва. Перин се бе опитал да направи същото, но безуспешно. Тази жена имаше навика да те изслуша много внимателно, а след това да направи точно това, което тя иска. Впрочем Файле беше същата. Човек понякога просто трябваше да се примири. Повечето пъти, след като нищо друго не ти остава.
Грамадните дървета и скалите, показващи се от снега, поразвалиха строя, разбира се, но все пак гледката беше живописна, макар и на смътната светлина на леса — разветите от лекия полъх червени ленти под косите слънчеви лъчи, конниците в червена броня, току изчезващи за миг зад масивните дъбове. Трите Айез Седай яздеха зад Перин и Берелайн, следвани от своите Стражници, които бдително оглеждаха околните дървета, след тях — знаменосецът на Берелайн. Малко по-назад идеха Кирейн и с него — знамето на Геалдан, и неговите воини, в стройни, бляскави редици, или поне толкова стройни, колкото позволяваше теренът. Широкото пространство между дърветата беше подвеждащо и непригодно за параден строй и ярки знамена, но като се добавеха пищно извезаните коприни, накити и корона, и Стражниците в тези техни преливащи от цвят на цвят плащове, гледката ставаше много впечатляваща. Перин още малко и щеше да се разсмее, макар че не му беше никак до смях.