Какво да каже човек на това, ако не иска да прозвучи като пълен идиот?
Все едно, останалите вече бяха влезли през портата, вече без парадния строй. Винтер и Алхара караха след Сеонид настръхнали като овчарски псета — единият рус, другият тъмнокос, но готови да режат гърла за едно мигване. Явно го бяха подушили този Соу Хейбор. Кърклин, подкарал до Масури, като че ли нямаше да дочака и мигването — ръката му се беше отпуснала на дръжката на меча. Кирейн беше хванал носа си и погледът му говореше, че някой ще плаща, дето трябва да мирише това. Медоре и Латиан също не изглеждаха добре, но Балвер само се озърна наляво и надясно, кривнал глава, а после подкара двамата със себе си по някаква тясна уличка, водеща на север. Както каза Берелайн, вече бяха тук.
Цветните знамена изобщо не изглеждаха на място, щом Перин тръгна по тесните криви улици на града. Всъщност някои от улиците бяха доста широки за размерите на Соу Хейбор, но човек се чувстваше притиснат от каменните сгради от двете им страни, които някак си изглеждаха по-високи от двата си или три етажа и като че ли всеки момент щяха да се сринат върху главата му. И освен това въображението ги правеше някак мъждиви. От въображението трябваше да е, от какво друго. Небето не беше чак толкова сиво. По мръсната каменна настилка се мяркаха хора, но не толкова, колкото можеше да се очаква при толкова многото изоставени ферми наоколо, и всички ситнеха бързо-бързо, навели глави. Не бързаха към нещо определено; бързаха просто за да се скрият. Никой не поглеждаше към други хора. И при цялата тази вода, буквално до вратите им, като че ли всички бяха забравили да се мият. Едно лице не можеше да види, което да не е покрито със спечена мръсотия, или дреха, която да не е сваляна от гърба цяла неделя, при това след тежък труд на торището зад обора. Колкото по-навътре в града навлизаха, вонята само се усилваше. Той предположи, че човек може и да свикне с нея след време. Най-лошото обаче бе тишината. Селата понякога биваха тихи, макар и не толкова смълчани като лесовете, но във въздуха на едно градче винаги се носеше гълчава — от пазарящите се дюкянджии и от хората, тръгнали по пазар. А Соу Хейбор дори не шепнеше. Като че ли почти не дишаше.
Да се пита за посоката беше трудно, тъй като повечето хора побягваха, щом ги заговореха, но по едно време те все пак слязоха от конете пред една богата на вид странноприемница, с три етажа от добре одялан сив камък и с покрив от каменни плочи, с табела отпред, на която пишеше „Златната баржа“. Буквите на табелата дори бяха с тънка позлата, а зърното на баржата беше струпано накуп и непокрито, каквото нямаше да бъде за превоз. От конюшнята до хана не излязоха коняри, тъй че знаменосците трябваше да свършат тяхната работа, нещо, което не ги зарадва много. Тод толкова се беше зазяпал в щъкащите по улицата мръсни хора, опипвайки дръжката на късия си меч, че Стъпко за малко щеше да му отхапе два от пръстите, когато хвана юздите на жребеца. Майенецът и геалданецът сякаш съжаляваха, че държат пики, вместо знамена. Очите на Флан направо бяха кръвясали. И въпреки уж яркото утринно слънце, светлината изглеждаше някак… сенчеста. Това, че влязоха вътре, ни най-малко не оправи нещата.
На пръв поглед гостилницата потвърждаваше благополучието на хана с лъскавите кръгли маси и удобни столове вместо пейки, под масивния гредоред на високия таван. По стените бяха изрисувани нивя с ечемик, овес и просо, зреещи под ярко слънце, а на резбованата дървена лавица над широката бяла камина беше поставен ярко боядисан часовник. Огнището обаче беше студено и въздухът — почти толкова мразовит, колкото отвън. Часовникът беше спрял, а лакът на масите — потъмнял. Всичко беше покрито с прах. Единствените хора в помещението бяха шестима мъже и пет жени, свити над чашите си около една овална маса, по-голяма от останалите, сложена в средата на гостилницата.
Щом Перин и останалите влязоха, един от мъжете скочи от стола си, изруга и лицето му пребледня под кората от мръсотия. Въздебела жена с проскубана мазна коса надигна калаената чаша към устата си и понечи да изгълта остатъка от виното си толкова припряно, че то се разля по брадичката й. Може би беше заради очите му. Може би.
— Какво е станало в този град? — попита строго Анура и отметна качулката на наметалото си, сякаш в камината гореше буен огън. Спокойният поглед, с който обходи хората около масата, ги накара да замръзнат по местата си. Перин изведнъж забеляза, че Масури и Сеонид не са влезли с него. Много се съмняваше, че са останали да изчакат на улицата с конете. Какво бяха решили да правят те със Стражниците си, можеше само да се предполага.