Слънцето бавно се издигаше, хорицата от града си вършеха работата някак механично, сякаш искаха да потънат в нея и се бояха да се върнат към лошите спомени, когато тя свърши. Перин реши, че Соу Хейбор е развинтил въображението му. И все пак смяташе, че е прав. Въздухът над крепостните стени изглеждаше твърде мътен, като че ли над града бе надвиснал тъмен облак.
По пладне коларите разчистиха снега по склона над реката, за да напалят огньове, на които да си сварят слаб чай — използваха листата вече за трети или четвърти път. В града не бяха намерили чай. Някои от тях поглеждаха към мостовете, сякаш се канеха да прескочат до Соу Хейбор и да потърсят нещо за ядене. Но само щом се озърнеха към мръсните и дрипави хора, тръскащи големите кошове, спираха и ровеха из торбите си за овесени питки и смлени жълъди. Поне за тях бяха сигурни, че са чисти. Някои поглеждаха с едно око към вече натоварените по колите чували, но бобът първо трябваше да кисне, а зърното да мине през хромелите, оставени в лагера, и то след като готвачите първо махнат от него поне толкова гъгрици, че да стане годно за ядене.
Перин нямаше апетит, дори някой да му дадеше най-чистия хляб, но отпиваше някаква бозава течност, която трябваше да мине за чай, от калаената чаша, когато го намери Латиан. Всъщност кайриенецът уж не идваше да го търси. Яздеше бавно покрай огъня, край който стоеше Перин, но след кратко колебание подкара по склона. Слезе, вдигна предния крак на коня и огледа намръщено подковата. Разбира се, два пъти погледна нагоре да види дали Перин идва.
С въздишка, Перин върна очуканата чаша на дебелата сивокоса коларка, която разпростря тъмните си поли в реверанс. И се ухили, и кимна хитро към Латиан. В хитруването сигурно беше десет пъти по-добра от него. Неалд, приклекнал до огъня и стиснал чашата си с две ръце, се разсмя толкова силно, че чак почна да бърше сълзите от очите си. Май беше започнал да полудява. Светлина! Да му е смешно точно тук и сега?
Латиан се поизправи, колкото да се поклони на Перин и да си каже неговото „Виждам ви, милорд“, след което отново клекна и вдигна крака на коня, като последния тъпак. Човек не хваща така конски крак, освен ако не иска да го ритнат. Но пък Перин не очакваше от него нищо освен глупости. Първо като вземеш как Латиан си играе на айилец, с дългата до раменете коса, вързана отзад на опашка, в смешно подобие на айилските прически, а сега пък си играеше на шпионин. Перин потупа животното по врата да го успокои след цялото това дърпане на крака и погледна вдигнатата подкова, на която й нямаше нищо. Освен дупката от счупения сигурно преди няколко дни клинец. Ръцете го сърбяха за налбантски сечива. Сякаш бяха минали години, откакто не беше сменял подкови или размахвал ковашкия чук.
— Господин Балвер ви праща вест, милорд — заговори тихо Латиан, свел глава. — Приятелят му е тръгнал да си продава стоката, но го очакват да се върне утре или вдругиден. Каза да ви попитам дали ще е добре да ви настигнем тогава. — Надникна под корема на коня към веячите край реката и добави: — Макар че едва ли ще сте тръгнали до тогаз.
Перин погледна намръщено към веячите. Навъси се и към дългата редица коли, чакащи реда си да ги натоварят, и към другите пет-шест, които вече бяха смъкнали платнищата си. Една от тях вече бе натоварена с кожа за кърпене на обуща, свещи и други такива неща. Никакво масло обаче. Маслото за лампи в Соу Хейбор миришеше на гранясало, също като маслото за готвене. Ами ако Гаул и Девите бяха донесли нещо за Файле? Ако я бяха видели? Готов беше всичко да даде, само и само да може да поговори с някой, който я е видял, който да може да му каже, че е жива и здрава. Ами ако Шайдо изведнъж се бяха раздвижили?
— Кажи на Балвер да не се бави много — изръмжа той. — Колкото до мен, до един час няма да съм тук.
И удържа на думата си. Повечето коли трябваше да останат, за да изминат сами еднодневния път до лагера, с Кирейн и неговите войници със зелени шлемове, които да ги пазят, със заповед никой да не минава мостовете. С хладен поглед, като че ли напълно съвзел се от потреса, геалданецът го увери, че всичко ще мине по мед и масло. Най-вероятно въпреки всякакви заповеди той самият щеше да се върне в Соу Хейбор само за да се увери, че не го е страх. Перин не виждаше смисъл да си губи времето да го разубеждава. Първо трябваше да намери Сеонид. Не че се криеше точно, но беше разбрала, че се кани да тръгва, оставила бе съвсем открито коня си да го пазят Стражниците й, и сега притичваше зад колите между него и нея. Бледоликата Айез Седай не можеше да скрие миризмата си обаче, а и да можеше, не знаеше, че е необходимо. Много се изненада, че я намери бързо, и се възмути, когато той я подкара пред Стъпко да си вземе коня. Въпреки всичко това, много преди да е изтекъл и един час, той вече яздеше надалече от Соу Хейбор, с Крилатите гвардейци в плътен кръг около Берелайн, а мъжете на Две реки — обградили осемте натоварени коли, които се тътреха зад трите знамена, и ухиления, представете си, Неалд. Да не говорим, че се опитваше да завърже приказка с Айез Седай. Перин не знаеше какво да направи, ако този човек наистина полудяваше. Веднага щом възвишението скри Соу Хейбор зад тях, той усети как между раменете му се отхлаби някакъв възел. С което останаха само още десетина други, плюс възела на нетърпение, стегнал корема му. Тях явното съчувствие на Берелайн не можеше да разхлаби.