Порталът на Неалд ги преведе от заснеженото поле на малкото сечище на терена за Пътуване между високите дървета, цели четири левги с една стъпка, но Перин не дочака да минат колите. Стори му се, че чу как Берелайн ахна, когато той пришпори Стъпко в галон към лагера. Или навярно беше някоя от трите Айез Седай. Много по-вероятно.
Усещаше се някаква стаеност, докато яздеше между шатрите и колибите на хората от Две реки. Слънцето все още висеше в сивото небе, но над огньовете не се виждаха котли и не бяха много хората около тях, сгушени в наметалата си и загледани напрегнато в пламъците. Неколцина седяха на грубите дървени столчета, стъкмени от Бан Кроуи, останалите стояха прави или клечаха. Никой не го и погледна. Никой не хукна да вземе коня му. Не стаеност, даде си сметка той. Напрежение. Миризмата някак му напомняше за изпънат лък, който още малко и ще се счупи. Почти чуваше как ще изпука.
Когато слезе пред шатрата с червените ивици, Данил се появи откъм ниските палатки на айилците. Крачеше бързо. След него идеха Сюлин и Елдара, една от Мъдрите, при това не изоставаха, въпреки че наглед не бързаха. Лицето на Сюлин бе като потъмняла от слънцето кожена маска. Това на Елдара, едва показващо се под увития около главата й тъмен шал, беше самата кротост. Данил дъвчеше дебелите си мустаци, подръпваше разсеяно меча от кожената му ножница и ядосано го буташе обратно. Дръпне — бутне. Вдиша много дълбоко, преди да заговори.
— Девите доведоха петима Шайдо, лорд Перин. Арганда ги отведе при геалданските шатри да ги разпита. С тях е и Масема.
Перин изтика засега от ума си присъствието на Масема в лагера.
— Защо позволихте да ги вземе Арганда? — попита той Елдара. Данил нямаше да може да го предотврати, но Мъдрите бяха друга работа.
Елдара не изглеждаше много по-възрастна от Перин, но студените й сини очи сякаш бяха виждали много повече, отколкото той щеше да види за цял живот. Скръсти ръце на гърдите си и гривните й издрънчаха.
— Дори Шайдо знаят как да прегръщат болка, Перин Айбара. Дни ще минат, докато накараме някой да проговори, а не виждаме смисъл да се чака.
Ако очите на Елдара бяха студени, то тези на Сюлин бяха от син лед.
— Ние с моите копиесестри щяхме да го уредим по-бързо, но Данил Люин каза, че не искате да има бой. Джерард Арганда е нетърпелив човек и не ни вярва. — Сякаш се канеше да се изплюе, ако не беше айилка. — Все едно, от тях не може да се научи много. Това са Каменни кучета. Бавно ще се прекършат. В такива неща винаги трябва да измъкнеш малко от един, малко от друг, за да сглобиш картината.
„Да прегръщат болка“. Не можеше без болка, когато подложиш някого на разпит. Досега не беше позволявал тази мисъл да му влезе в главата. Но за да си върне Файле…
— Някой да изтрие Стъпко — грубо се разпореди той и подаде юздите на Данил.
Геалданската част от лагера беше много по-различна от грубите заслони и безразборно пръснатите шатри на хората от Две реки. Тук островърхите платнени шатри бяха изпънати като по конец, повечето с пирамиди от увенчани със стомана пики пред входа и подредени седла от едната страна. Плющенето на конските опашки и разветите от студения вятър дълги ленти по пиките бяха единствените безредни неща, които можеха да се чуят и видят. Всички пътеки между шатрите бяха с еднаква ширина, а през няколкото реда огньове можеше да се прекара права линия. Всичко беше изрядно и спретнато.
Във въздуха се долавяше миризма на овесена каша и варени кестени. Няколко мъже в зелени палта огребваха с пръсти последните остатъци от храната си от калаените си чинии. Други вече гасяха огньовете. Тук нямаше и помен от напрежение. Хората просто се хранеха или си вършеха работата, и двете — с почти еднакво удоволствие. Като нещо, което просто трябва да се прави.