— Не искам от теб да измениш на народа си — каза Перин. Гърлото го заболя от усилието гласът му да не затрепери. — Твоите Шайдо плениха няколко жени. Искам само да разбера как да си ги върна. Едната се казва Файле. Висока е като вашите жени, със скосени очи, с дълъг нос и дръзка уста. Красива жена. Би трябвало да я помниш, ако си я виждал. Виждал ли си я? — Дръпна брадвата и се изправи.
Шайдо го погледна за миг, а после вдигна глава и запя отново, без да откъсва очи от него. Весела беше песента и закачлива, като за танц:
Шайдо отметна глава и се изсмя високо и доволно. Все едно, че се беше изтегнал на пухена постеля.
— Ако… ако не можеш да го направиш — заговори отчаяно Ейрам, — отдръпни се. Аз ще…
Каквото трябва. Перин огледа лицата наоколо. Арганда, изпълнен с омраза, вече не само към Шайдо, но и към него. Масема, изпълнен с вонята на лудостта и омразата. Трябва да си готов да можеш да нараниш и камъка. Едара, с лице, неразгадаемо като на Айез Седай, скръстила ръце на гърди. Шайдо знаеха как да прегръщат болката, щеше да отнеме дни. Сюлин, с още неизбледнелия белег на бузата, с хладен поглед и миризма на неумолимост. Берелайн, с миризма на суров съдник, владетелка, осъждала хора на смърт, без това да е нарушило съня й. Каквото трябва — да се свърши. Да искаш — и да можеш да нараниш и камъка. Прегърни болката. О, Светлина, Файле!
Брадвата в ръката му се издигна лека — като перце — и падна като чук върху наковалня. Тежкото острие се вряза в лявата китка на Шайдо.
Мъжът изръмжа от болка, надигна конвулсивно ръка, озъби се и кръвта оплиска лицето на Перин.
— Изцерете го — обърна се той към Айез Седай и отстъпи назад. Не изтри лицето си. Кръвта се стичаше по брадата му. Чувстваше се отмалял. Нямаше да може да вдигне повторно брадвата, дори за живота си.
— Луд ли си? — попита сърдито Масури. — Не можем да му върнем ръката!
— Казах, Изцерете го!
Сеонид коленичи до главата на мъжа. Той хапеше отсечената си китка и напразно се мъчеше със зъби да спре кръвта. Но нямаше страх в очите му. Нито в миризмата му. Никакъв страх.
Сеонид стисна в дланите си главата на Шайдо и изведнъж той отново се сгърчи и замаха диво с ръка. Още докато се гърчеше, струята кръв намаля и спря, а той се отпусна на земята. Лицето му беше пепеляво. Вяло надигна чукана на лявата си ръка и погледна гладката кожа, която вече покриваше отсеченото. И да имаше белег, Перин не можа да го види. Мъжът му се озъби. В миризмата му все така нямаше страх. Сеонид залитна, сякаш беше изцедена до предела. Алхара и Винтер пристъпиха напред, но тя им махна с ръка, въздъхна и се изправи сама.
— Казаха ми, че можете да издържите дни наред, без нищо да издадете — заговори Перин. Гласът му прозвуча твърде силен дори в собствените му уши. — Нямам време да ми показвате колко сте твърди и храбри. Знам, че сте храбри и твърди. Но жена ми остана много дълго в плен. Ще ви разделят и ще ви разпитат за няколко жени. Дали сте ги виждали и къде. Само това искам да науча. Няма да има нажежени въглени, няма да има мъчения. Само въпроси. Но ако някой от вас откаже да отговори, или ако отговорите ви се окажат противоречиви, то всеки от вас губи по нещо. — Изненада го, че все пак можа да вдигне брадвата. Беше оцапана с червено.
— Две ръце и два крака — каза хладно Перин. Светлина, гласът му бе като лед. Чувстваше се като лед, до костите. — Това значи, че имате четири шанса да отговорите на един и същ въпрос. И ако откажете, пак няма да ви убия. Ще намеря някое село, в което да ви оставя, някъде, където ще просите, някъде, където децата ще подхвърлят по някой петак на свирепите айилци без ръце и крака. Помислете за това и решете дали си струва да криете жена ми от мен.
Дори Масема се беше вторачил в него, сякаш го виждаше за пръв път. Той се обърна да си тръгне и неговите хора, и геалданците, му направиха път, сякаш за да пропуснат цял юмрук тролоци.
Видя оградата от остри колове пред себе си и гората на стотина крачки по-нататък, но не смени посоката. Понесъл брадвата, продължи да върви, докато не го обкръжиха високите дървета и миризмата на лагера не остана зад него. Миризмата на кръв носеше със себе си, остра и метална. От това не можеше да избяга.
Не знаеше колко дълго е газил през снега. Едва забелязваше косите слънчеви лъчи, прорязващи сенките под дървесния покров. Кръвта бе полепнала по лицето му, в дъха му. Започваше да засъхва. Колко пъти бе казвал, че ще направи всичко, за да си върне Файле? Един мъж прави каквото трябва. За Файле — всичко.