Изведнъж той вдигна с две ръце брадвата над главата си и я запокити с все сила. Тя се превъртя няколко пъти във въздуха и с трясък се зъби в дънера на един дебел дъб.
Той издиша натежалия в дробовете му въздух, смъкна се върху плоската скала, подала се под снега, и опря лакти на коленете си.
— Можеш вече да се покажеш, Илиас — промълви уморено Перин. — Надушвам те.
Илиас излезе безшумно от сенките и жълтите му очи леко просветнаха под широкополата му шапка. В сравнение с него дори айилците бяха шумни. Той избута настрана дългия нож и седна на камъка до Перин. Дълго седя мълчаливо, почесвайки дългата си брада. После кимна към брадвата, забита в дъба.
— Веднъж ти казах да го държиш това, докато не свикнеш да го използваш твърде често. Започна ли да ти харесва? Още тогава?
Перин тръсна глава.
— Не! Не е това! Но…
— Но какво, момчето ми? Струва ми се, че почти изплаши Масема. Само че и ти миришеше на уплашен.
— Крайно време беше и него да го уплаши нещо — измърмори Перин и помръдна рамене. Трудно беше да се изрекат някои неща. Но май беше време. — Брадвата. Тогава не го забелязах, но сега си спомням. Беше в нощта, когато срещнах Гаул, а Белите плащове се опитаха да ни убият. После, когато се бихме с тролоците в Две реки, не бях сигурен. Но при Думайски кладенци вече бях. Страх ме е в битка, Илиас. Страх ме е и съм тъжен, защото може би никога вече няма да видя Файле. — Сърцето му се стегна и го заболя. Файле. — Само че… Слушал съм Грейди и Неалд да говорят какво е, когато държат Единствената сила. Казват, че се чувстват по-живи. В битка устата ми пресъхва от страх, но се чувствам по-жив от всякога, освен когато държа в прегръдката си Файле. Не мисля, че ще мога да го понеса, ако започна да изпитвам същото като преди малко. Не мисля, че Файле ще ме приеме повече, ако стигна дотам.
— Не мисля, че го има у теб, момче — изсумтя Илиас. — Чуй, опасността завладява различните хора по различен начин. Някои са хладнокръвни като колелцата в часовника, но ти не си от хладнокръвните. Когато сърцето ти забие, сгорещява кръвта ти. Сгорещява и сетивата ти. Изостря усета ти. Можеш да загинеш след няколко мига, може би след миг, но сега не си мъртъв, и го съзнаваш от глава до пети. Просто така стоят нещата. Не че ти харесва.
— Де да можех да го повярвам — въздъхна Перин.
— Поживей колкото мен — сухо отвърна Илиас, — и ще го повярваш. Дотогава просто приеми, че съм живял по-дълго от теб и съм бил на този свят преди теб.
Седяха мълчаливо и гледаха брадвата. Перин искаше да повярва. Кръвта по брадвата му също го гледаше. Никога не беше виждал кръв толкова черна. Колко ли време беше изтекло? Слънцето се скриваше, ако се съдеше по косите лъчи.
Ушите му доловиха пращенето на копита в снега — приближаваше бавно. След няколко минути се появиха Неалд и Ейрам. Някогашният Калайджия сочеше следите, а ашаманът кимаше нетърпеливо. Следата беше ясна, но Перин беше готов да се обзаложи, че Неалд нямаше да може да я проследи сам. Беше градски човек.
— Арганда смяташе, че трябва да изчакаме, докато кръвта ти се поохлади — каза Неалд. — Според мен по-хладна няма да стане. — Кимна, с доволна усмивка. Беше свикнал хората да се боят от него, заради черното му палто и това, което означаваше то.
— Проговориха — каза Ейрам, — и всички дават едни и същи отговори. — Намръщеното му лице говореше, че отговорите не са му харесали. — Мисля, че заплахата ти да ги оставиш да просят ги изплаши повече от брадвата ти. Но твърдят, че изобщо не са виждали лейди Файле. Нито някоя от останалите. Можем да пробваме пак с въглените. Току-виж си спомнили нещо. — Нетърпение ли имаше в гласа му? Да намери Файле, или да използва въглените?
Илиас се намръщи.
— Ще ви кажат същото, каквото и сега. Ще ви кажат каквото искате да чуете. Все едно, шансът беше малък. Шайдо са хиляди и пленниците им са хиляди. Човек може да живее цял живот сред толкова много хора и никога да не срещне повече от няколкостотин, които да запомни.
— Тогава ще трябва да ги убием — каза Ейрам. — Според Сюлин Девите са ги хванали, когато са били без оръжие, за да може да бъдат разпитани. Те няма да се примирят да станат гай-шайн. Само един да избяга, може да каже на Шайдо, че сме тук. И тогава ще ни нападнат.
Ставите на Перин изскърцаха като ръждясали, когато се надигна. Не можеше да остави Шайдо да избягат.
— Могат да бъдат пазени, Ейрам. — Припряността го беше докарала до това да загуби Файле едва ли не завинаги, а ето че отново беше станал припрян. Припрян. Колко слаба дума за отсичането на човешка ръка. И при това съвсем ненужно. Винаги се беше старал да мисли внимателно и да действа внимателно. Сега трябваше да помисли, но всяка мисъл го нараняваше. Файле беше изгубена сред цяло море от облечени в бяло пленници. — Може би други гай-шайн ще знаят къде е — промълви той и закрачи обратно към лагера. Но как да хване някого от гай-шайн на Шайдо, като изобщо не ги пускаха извън лагера, освен с охрана.