— А това, момче? — попита Илиас.
Перин знаеше за какво го пита и без да поглежда. Брадвата.
— Който я намери, да прави каквото иска. — Гласът му беше хриплив. — Някой глупав веселчун може да измисли легенда за нея. — Продължи към лагера, без да се обръща. С празния клуп, дебелият колан на кръста изглеждаше лек. И ненужен.
Три дни по-късно колите се върнаха тежко натоварени от Соу Хейбор, а Балвер влезе в шатрата на Перин с някакъв висок небръснат мъж, облечен в мръсно вълнено палто и с меч, който не изглеждаше по-добре поддържан от самия мъж и облеклото му. Отначало Перин не го позна зад едномесечната четина. Но след това долови миризмата му.
— Изобщо не очаквах да те видя отново — рече той. Балвер примигна изненадано — явно беше очаквал, че ще го изненада.
— Търсех… Мейгдин — отвърна грубо Таланвор, — но Шайдо се движеха по-бързо от мен. Господин Балвер казва, че знаеш къде е.
Балвер го изгледа рязко, но гласът му остана сух и безчувствен, като миризмата му.
— Господин Таланвор стигна до Соу Хейбор малко преди да тръгна, милорд. Срещнах го съвсем случайно. Но случайността може би ще се окаже щастлива. Може би разполага със съюзници за вас. Нека той да ви каже.
Таланвор се загледа намръщено в ботушите си и не каза нищо.
— Съюзници ли? Нищо по-малко от армия няма да помогне особено, но ще приема всякаква помощ, която можеш да ми доведеш.
Таланвор погледна Балвер и той му кимна леко, с окуражителна усмивка. Небръснатият вдиша дълбоко.
— Близо петнайсет хиляди сеанчанци. Повечето всъщност са тарабонци, но яздят под сеанчански знамена. И… и имат поне една дузина дамане. — Гласът му забърза, за да довърши, преди Перин да го е прекъснал. — Знам, че е все едно да приемеш помощта на Тъмния, но те също са тръгнали срещу Шайдо, а аз съм готов да приема помощта и на Тъмния, за да освободя Мейгдин.
За миг Перин се взря в двамата. Таланвор нервно опипваше дръжката на меча си, Балвер гледаше като врабец, който чака накъде ще подскочи щурецът. Сеанчанци. Да, това наистина щеше да е като да приемеш помощта на Тъмния.
— Сядайте и ми разкажи за тези сеанчанци.
Глава 28
Букет розови пъпки
От деня, в който напуснаха Ебу Дар, пътуването с „Голямото пътуващо позорище и великолепното представление на дивни зрелища и чудеса на Валан Лука“ беше точно толкова ужасно, колкото можеше да си го представи Мат Каутон само в най-мрачните си мисли. Първо на първо, почти всеки ден валеше по няколко часа, а веднъж — три дни наред, без да спре, студеният зимен дъжд се сипеше на лапавица, от която палтото бавно подгизваше и докато се усети, човек започваше да трепери неудържимо. Водата се лееше на порой по силно утъпкания път, сякаш беше застлан с камък, а в най-лошия случай оставяше след себе си непроходима кал, но този дълъг керван от фургони, коне и хора се тътреше много бавно дори когато грееше слънце. В началото хората на позорището горяха от желание да напуснат час по-скоро града, в който нощем мълнии потапяха кораби и странни убийци по улиците караха всички да се озъртат през рамо, за да са по-далече от ревнивия сеанчански благородник, който щеше побеснял да тръгне да търси жена си и можеше да излее гнева си върху всеки, свързан с нейното духване. В самото начало пътуваха толкова бързо, колкото можеха да издържат конете, миля подир миля. Но с всяка миля започваха да се чувстват все по-далече от опасността, все по-сигурни, а след първия следобед…
— Трябва да се погрижа за конете — обясни Лука, докато разпрягаха конете от глупашки боядисания му фургон и ги отвеждаха към коневръза под ситния дъждец. Слънцето все още не се беше смъкнало до хоризонта, но от металните комини на обитаемите фургони вече се вдигаше сив пушек. — Никой не ни гони, а до Люгард е далече. Добри коне се намират трудно, пък и са скъпи. — Лука се намръщи кисело и поклати глава. Споменаването за разходи винаги го вкисваше. Стискаше се до последния петак, освен когато трябваше да угоди на жена си. — Оттук нататък има малко места, където можем да спрем за повече от ден. В повечето села няма да се събере достатъчно тълпа, дори да се изсипе цялото население, а човек никога не знае как ще е в някое градче, прели да се устроиш. Но за това, че се отказах да припечеля каквото можех, не ми плащате достатъчно. — Придърпа везания си пурпурен плащ заради влагата и погледна през рамо към фургона си. През лекия дъжд се прокрадваше някаква горчива миризма. Мат едва ли щеше да хапне и залък от това, което готвеше жената на Лука. — Сигурен си, че никой не ни гони, нали, Каутон?