Мат придърпа раздразнено шапката си над ушите си и закрачи, скърцайки със зъби, между пъстрите шатри и фургони. Не му плащали достатъчно? За това, което му предложиха. Лука трябваше да гони конете си в галоп чак до Люгард. Е, не чак в галоп — не искаше да умори конете в края на краищата, — но това надуто, скапано конте трябваше сам да иска да подкара по-бързо.
Недалече от фургона на Лука Чел Ванин беше седнал на едно трикрако столче и разбъркваше някаква кафява каша в малкото котле, окачено над огъня. Дъждът се стичаше в котлето от периферията на мократа му шапка, но дебелият мъж като че ли не го забелязваше, или му беше все едно. Джордъран и Фергин, двама от Червените ръце, сипеха ругатни и забиваха колове в разкаляната земя, за да вържат на тях въжетата на мръснокафявото платнище на шатрата, която деляха с Харнан и Метвин. И с Ванин, също така, но Ванин притежаваше умения, които според него го поставяха над вдигането на шатри, макар Червените ръце да се съгласяваха с това с неохота. Беше опитен налбант, но по-важното, беше най-добрият следотърсач и най-добрият конекрадец „в страната“, колкото и невероятно да изглеждаше за фигурата му, а „страната“ можеше да е коя ли не.
Фергин го изгледа накриво и стисна уста да не изругае, щом чукът в ръката му не улучи кола и го удари по палеца. Пусна чука, лапна палеца си, клекна в калта и се заоплаква ревливо:
— Цяла нощ ще стоим на дъжда да пазим тия жени, милорд. Не можете ли да наемете няколко от конярите да свършат това, та да се поизсушим малко, преди да отново да подгизнем?
Джордъран го сръга в ребрата с дебелия си пръст. Беше толкова дебел, колкото мършав беше Фергин, и тайренец, въпреки сивите си очи.
— Конярчетата ще оберат всичко, което намерят в шатрата, Фергин. — Ново мушване. — Какво, да ми свият арбалета ли искаш, или седлото? А седлото е добро. — Третото ръгване едва не събори Фергин в калта. — Ако не я вдигнем тая шатра, Харнан ще ни остави на пост цялата нощ.
Фергин го изгледа с яд и изсумтя, но взе чука и изтри калта в наметалото си. Беше съвсем сносен войник, но малко глуповат.
Ванин се изплю между редките си зъби и за малко не улучи котлето. Кашата миришеше чудесно след онова, което готвеше Лателе, но Мат реши, че и тук няма да яде. Дебелият мъж чукна дървената лъжица по ръба на котлето да я очисти и го изгледа изпод тежките си клепачи. Кръглото му лице често изглеждаше полузаспало, но само глупак можеше да повярва в това.
— При тая скорост ще стигнем Люгард някъде към края на лятото. Ако въобще стигнем.
— Ще стигнем, Ванин — отвърна Мат по-уверено, отколкото се чувстваше в момента. Грубото вълнено палто, което беше навлякъл сухо преди няколко часа, беше на мокри петна, а водата се стичаше във врата му. Трудно е да се чувстваш уверен, когато по гръбнака ти се плъзга леден дъжд. — Зимата почти свърши. Дойде ли пролетта, ще се движим по-бързо. Ще видиш. Докъм средата на пролетта ще сме в Люгард.
Но и в това не беше сигурен. В първия ден бяха изминали не повече от две левги, а в най-добрите разстоянието не беше повече от две и половина. Малко селища можеше да се нарекат градове по Великия северен път, име, което започна много бързо да се мени, докато позорището се тътреше на север. Хората го наричаха „Пътя за Ебу Дар“, или „Мокрия път“, или просто „пътя“, сякаш беше само един. Лука обаче спираше във всяко градче, истинско или така наречено, укрепено със стена или пък разхвърляно покрай пътя село с не повече от пет-шест улици и жалко подобие на площад. Половин ден минаваше само докато позорището се устрои, вдигне се платнената стена и се опъне на входа огромният плакат. Голямото пътуващо позорище на Валан Лука. Лука просто не можеше да изпусне възможността да събере тълпа. И петаците от кесиите на хората. Или възможността да се изперчи с червените си плащове и да им вземе ума. Лука обичаше това почти колкото парите. Почти.
Странността на играещите в трупата, както и на животните в клетките, беше достатъчна, за да привлече хората. Даже и животните не чак от толкова далече, впрочем; малцина се бяха отдалечавали много от селото си, за да видят с очите си жива мечка, за лъв да не говорим. Само че проливният дъжд задържаше тълпата, а станеше ли много силен, жонгльорите и акробатките отказваха да играят на открито. При което Лука обикаляше унило и ръмжеше как щял да намери достатъчно платно да покрие всеки номер, или дори да поръча толкова голяма шатра, че да покрие цялото позорище. Една шатра! Амбициите на този човек бяха безгранични. Ами както бе почнал, що не вземеше цял палат на колелета да построи?