Изведнъж Ноал се плесна по бедрото.
— Спомних си го — рече той и започна да рецитира, глупакът му с глупак.
Старецът със счупения нос се огледа, сякаш чак сега разбрал, че във фургона има и други.
— Мъчех се да си го спомня. От Пророчествата за Дракона е.
— Много интересно, Ноал — промърмори Мат. Цветовете се завихриха в главата му, също като заранта, когато Айез Седай изпаднаха в паника. Този път изгаснаха, без да образуват картина, но се почувства измръзнал все едно, че беше спал цялата нощ гол под някой храст. Само това му трябваше, да започне някой и с Пророчествата да го свързва. — Може би някой път ще ни го рецитираш цялото. Но не сега, а?
Тюон го изгледа изпод дългите си мигли — черна порцеланова кукличка, в рокля, която беше твърде голяма за нея. Светлина, колко дълги мигли имаше! На Егеанин не обърна никакво внимание, сякаш тя не съществуваше, а честно казано, и самата Егеанин се мъчеше да се слее с шкафа, вграден в стената. Дотук с надеждите му да отклони вниманието от себе си.
— Играчката не иска да бъде груб — провлече Тюон бавно като мед. — Той просто не е научен на добри обноски. Но вече е късно, господин Чарин; време е Олвер да си ляга. Може би ще го придружите до шатрата му? Ще поиграем пак друг път, Олвер. Искаш ли да те науча да играеш на камъчета?
Олвер искаше — съвсем определено. Едва не се изви като червейче, докато го казваше. Момчето обичаше всичко, което му даваше възможност да се усмихва на някоя жена, да не говорим за възможност да каже неща, за които заслужаваше човек да му издърпа ушите, докато не станат още по-големи. Само да разбереше Мат кой от „чичовците“ му го учи на това… Но хлапакът събра фигурките от играта и грижливо нави разчертаното платно, без да го подканят повече. Дори направи приличен поклон и благодари на Върховната лейди, преди Ноал да го изведе от фургона. Мат кимна одобрително. Той го беше научил как да сгъва крак, но момчето обикновено добавяше и по някой похотлив поглед към хубава жена. Само да разбереше кой…
— Имаш сериозна причина да ме прекъсваш, Играчко, нали? — каза много хладно Тюон. — Наистина е късно и тъкмо мислех да си лягам.
Той се поклони и й отвърна с най-хубавата си усмивка. Можеше да бъде учтив, колкото и тя да не беше.
— Исках само да се уверя, че си добре. Фургоните са неудобни. И знам, че не си доволна от дрехите, които ти намерих. Помислих, че това може малко да те позарадва. — Измъкна от джоба си кожената торбичка и я поднесе с широк жест. Жените винаги си падаха по повечко пищност.
Селусия се стегна и го прониза с очи, но Тюон зашава с пръсти и гърдестата слугиня се смири. Малко. Мат общо взето си падаше по разпалени жени, но ако развалеше това, щеше да я напердаши по задника. С голямо усилие успя да задържи усмивката си и даже я поразтегли още малко.
Тюон няколко пъти преобърна торбичката в ръцете си, преди да я развърже и да изсипе в скута си съдържанието — тежък наниз от злато и изкусно изваян кехлибар. Скъпо изделие, и при това сеанчанско колкото си щеш. Мат се гордееше, че бе успял да го намери. Беше собственост на една акробатка, получила го от някакъв сеанчански офицер, чиято глава беше завъртяла, но след като офицерът остана в Ебу Дар, беше решила да го продаде. Не отивало на кожата й, каквото и да означаваше това. Той се усмихваше и чакаше. Накитите винаги смекчаваха женското сърце.
Реакциите обаче съвсем не се оказаха точно това, което беше очаквал. Тюон вдигна с две ръце накита пред лицето си и започна да го оглежда, сякаш никога не беше виждала нещо такова. Устните на Селусия се изкривиха презрително. Сетале остави везмото на коленете си, погледна го, поклати глава и големите златни халки на ушите й се разлюляха.
Изведнъж Тюон с рязък жест подаде гердана през рамото си на Селусия.
— Не ми отива. Ти искаш ли го, Селусия?
Усмивката на Мат леко помръкна.
Жената с млечната кожа хвана гердана с палеца и показалеца си, сякаш държеше умрял плъх за опашката.
— Накит за танцьорка на ший, да го носи под воала — кисело провлече тя. Изви китката си, метна го към Егеанин и изръмжа: — Сложи си го!
Егеанин го хвана преди да я удари в лицето. Усмивката на Мат съвсем повяхна.
Очакваше взрив, но Егеанин тутакси откопча гердана с треперещи пръсти и избута назад тежката си перука, за да го закопчае на шията си. Лицето й беше станало бяло като сняг.
— Обърни се — заповяда Селусия, и си беше заповед, без никакво съмнение. — Я да видя.