Тюон се съгласи да излезе загърната в наметало и с вдигната качулка, което беше облекчение донякъде. Черната й коса вече порастваше на бръснатия й череп, но засега все още не беше нищо повече от дълъг мъх и за разлика от Селусия, която сигурно спеше с шала на главата си, Тюон не беше склонна да си покрива главата. Жена с ръста на дете и с коса по-къса, отколкото на мъж, стига да не е плешивец, щеше да се забележи дори в тъмното. Сетале и Селусия неизменно вървяха малко назад, слугинята, за да държи под око господарката си, а Сетале — за да държи под око слугинята. Понякога му се струваше, че и двете държат под око него. Двете бяха започнали да се държат ужасно дружески за пазачка и пленничка. Мат беше подочул Сетале да предупреждава Селусия, че бил голям немирник с жените. Много мило от нейна страна, няма що! А Селусия й бе отговорила много кротко, че господарката й щяла да му счупи ръцете, ако се държи неприлично. Все едно че изобщо не бяха пленнички.
Беше решил да използва тези разходки, за да понаучи нещо за Тюон — докато играеха на камъчета, тя не говореше много — но тя все съумяваше да пренебрегне въпросите му и да отклони темата, обикновено към него.
— Две реки са само гори и ферми — каза й той, докато крачеха по главната улица на позорището. Луната се беше скрила зад облаците, а шарените фургони се сливаха като неразличими тъмни силуети, обграждаха улицата като сенки. — Там всички отглеждат табак и овце. Баща ми гледа и крави, и търгува с коне, но общо взето от единия край до другия е само табак и овце.
— Баща ти търгува с коне — промърмори Тюон. — А ти какво правиш, Играчко?
Той погледна през рамо към двете жени, които като призраци ги следваха на десетина крачки. Сетале може би нямаше да ги чуе от това разстояние, ако сниши глас, но реши да бъде откровен. Освен това в тъмното позорището беше съвсем притихнало. Можеше и да чуе, а пък и тя знаеше какво беше правил в Ебу Дар.
— Комарджия съм.
— И баща ми наричаше себе си „комарджия“ — промълви Тюон. — Умря заради един лош залог.
И как да го разбира човек това?
Друга една вечер, докато минаваха покрай дългата редица клетки, всяка от които беше голяма колкото цял фургон, той я попита:
— Тюон, а ти какво правиш за развлечение? Нещо, което просто да ти доставя удоволствие? Освен играта на камъчета. — Почти усети как настръхна Селусия на трийсет крачки зад тях, заради това, че я нарече по име, но Тюон като че ли нямаше нищо против. Така поне смяташе Мат.
— Дресирам коне и дамане — отвърна тя и се загледа към клетката със спящия лъв — тъмна сянка, легнала в сламата зад дебелите решетки. — Ама той наистина ли е с черна грива? В цял Сеанчан няма лъвове с черна грива.
Дресирала дамане? За развлечение? Светлина!
— Коне ли? Какви коне? — Сигурно бяха бойни коне, щом дресираше дамане. За развлечение?!
— Госпожа Анан твърди, че си бил много палав с жените, Играчко. — Гласът й беше хладен, но не студен. Сдържан. Обърна се към него, с лице, скрито в сянката на качулката. — Колко жени си целунал? — Лъвът се събуди и изръмжа толкова злобно, че на всеки друг щяха да му настръхнат косите. Тюон дори не трепна.
— Май пак се кани да завали — изломоти той. — Селусия ще ми съдере кожата, ако те върна мокра. — Чу как тя се изсмя тихо. Какво толкова смешно беше казал?
Трябваше да се плати цена, разбира се. Нещата може би щяха да тръгнат както той искаше, а може би — не. Но винаги се плащаше някаква цена.
— Проклетата им сврача пасмина — оплака се той на Егеанин. Следобедът се точеше бавно, златисточервеното слънце почти се беше скрило зад облаците и позорището тънеше в сенки. Този път поне не валеше и въпреки студа двамата седяха свити пред зеления си фургон и играеха на камъчета, без да се крият от хорски очи. Хора навън имаше много — мъже, забързани по спешна работа, хлапета, излезли да потъркалят обръчи из локвите или да поиграят на топка, докато още не се е стъмнило. Жени, газещи праз калта с вдигнати поли — дори когато бяха закачулени. Мат знаеше какви са им физиономиите. Едва ли някоя жена в трупата щеше да се спре вече, за да поговори с Мат Каутон. Ядосан, той разклати камъчетата в шепата си. — Като пристигнем в Люгард, ще си получат парите. Това трябва да ги интересува и нищо друго. Не може да си пъхат носа в моите работи.
— Не можеш да ги виниш — каза Егеанин, съсредоточена над игралното табло. — Двамата с теб уж трябваше да сме избягали любовници, но ти прекарващ повечето време с… нея… отколкото с мен. Все още й беше трудно да не нарича Тюон „Върховна лейди“. — Държиш се като ухажор. — Изпъна ръка да постави камъчето, но я задържа над таблото. — Не си въобразяваш, че тя ще довърши церемонията, нали? Не вярвам да си чак такъв глупак.