Тя излезе от фургона след Мат също навъсена и занамества дългата черна перука на главата си. Сигурно още не можеше да свикне с нея, а може би й пречеше вече порасналата й коса отдолу. Пораснала, но все още недостатъчно, за да тръгне с гола глава. Не и преди Ебу Дар да остане поне на сто мили зад тях. Сигурно нямаше да е безопасно поне докато не прехвърлят планините в Муранди.
Небето беше ясно, слънцето още не се беше показало зад платнената стена на позорището, а утрото можеше да се нарече топло само ако го сравниш със зимна виелица. Не като свежото зимно утро в Две реки, а мраз, който бавно се просмукваше в плътта и замъгляваше дъха ти. Хората от трупата щъкаха насам-натам като в мравуняк, огласяха въздуха с крясъци кой им е скрил бухалките за жонглиране или им е свил червените бричове, или е преместил не знам коя си платформа. Гледката и шумовете приличаха на начало на бунт, но гласовете не звучаха ядосано. Всички викаха и махаха с ръце, но до бой не се стигаше, особено преди представление, и странно как всеки играч се оказваше на мястото си преди да влязат първите зрители. Можеше да са мудни в опаковането на багажа преди да тръгнат на път, но всяко представление означаваше пари, а заради тях всички ставаха много бързи.
— Ти наистина си въобразяваш, че тя може да се ожени за теб — мърмореше до него Егеанин и подритваше полите на кафявата си вълнена рокля. Капка изящество нямаше у тая Егеанин. Правеше дълги крачки и не изоставаше. С рокля или не, липсваше й само меч на бедрото. — Друго обяснение за това няма. Бейл е прав. Ти наистина си луд!
Мат се ухили.
— Въпросът е дали тя наистина смята да се омъжи за мен. Понякога и най-странните хора могат да се оженят, нали? — Когато знаеш, че ще те обесят, единственото, което можеш да направиш, е да се ухилиш на клупа. Затова той се ухили и я накара да замръзне на място, навъсена. Стори му се, че измърмори някаква ругатня под носа си, въпреки че не разбра защо. Все пак Тюон нямаше да се омъжи за последния мъж на света, когото желае. Благородничка, царствено хладна от главата до петите, вирнала нос, докато той си падаше по кръчмарски слугинчета, които ти се усмихват само като им намигнеш и очите им се разтапят. Наследничка на трон, и то не на какъв да е трон — Кристалния трон, имперския трон на Сеанчан. Жена, която извърташе главата си като връх на меч и го караше да се чуди тя ли е негова пленничка, или той — неин. Когато съдбата те стисне за гърлото, нищо друго не ти остава, освен да се ухилиш.
Крачеше много наперено, докато не наближи червения фургон без прозорци и тогава оплете крака. От зеления фургон наблизо се изсипаха акробатите, които се представяха за „братя Чавана“, макар по носовете им да личеше, че са от различни краища на света, а не само от различни майки: викаха и размахваха юмруци. Погледнаха към червения фургон и след това към Мат, но май бяха твърде увлечени в свадата си. Джордъран се беше облегнал на едно от червените колела, чешеше се по главата и се мръщеше на двете жени, застанали на стъпалата на фургона. Две. И двете загърнати в тъмни наметала, със скрити лица, но не можеше да се сбърка цветната забрадка, показваща се изпод качулката на по-високата жена. Хубаво. Трябваше да се сети, че Тюон щеше да поиска да я придружи слугиня. Благородничките не излизаха никъде без слугиня. И петак да заложиш, и жълтица, накрая всичко опира до хвърлянето на заровете. Бяха имали възможност да го издадат досега. Все пак той два пъти поред залагаше на една жена. Два пъти — един и същи избор. При това — на две жени. Кой глупак би направил такъв залог? Но трябваше да хвърли заровете. Само дето продължаваха да тропат в главата му.
Мат отвърна с усмивка на хладния синеок поглед на Селусия, свали шапка и много елегантно се поклони на Тюон. Не чак показно, но леко развя наметалото си.
— Готови ли сме за пазаруване? — За малко да я нарече „милейди“, но докато тя не пожелаеше да го нарича по име…
— Готова съм от цял час, Играчко — хладно каза Тюон. Повдигна небрежно пеша на наметалото му, погледна червения му копринен хастар и изгледа палтото му, преди да го пусне. — Дантелата ти отива. Ще помисля дали да не поръчам повечко дантела за халата ти, ако те направя виночерпец.
Усмивката му повяхна. Ако се омъжеше за него, можеше ли да го направи да’ковале? Трябваше да попита Егеанин. Светлина! Защо жените винаги правеха нещата толкова трудни?
— Искате ли да ви придружа, милорд? — колебливо попита Джордъран, този път без да поглежда двете жени. Без да поглежда и към Мат. — Просто да нося покупките, а?
Тюон не обели дума. Стоеше и гледаше Мат с очакване и с всеки миг големите й очи ставаха все по-студени. А заровете подскачаха и тракаха в главата му. Е, само за миг се поколеба, преди да извърне глава и да отпъди Червената ръка. Добре де, два мига. Трябваше да се довери на късмета си. На думата й. „Доверието е звукът на смъртта.“ Тази мисъл я стъпка решително. Това не беше някаква си песничка и древните спомени тук не можеха да го водят. Заровете в черепа му не преставаха да подскачат.