Лавиците по стените на дюкяна бяха отрупани с платове от пода до тавана, а по масите на пода имаше още и още топове. Дюкянджийката беше кокалеста жена с голяма брадавица на брадичката, а помощничката й — тънка, хубава и много ядосана. Той нахлу вътре тъкмо когато дюкянджийката казваше:
— За последен път, ако не ми кажете какво търсите, ще пратя Нелса за стражата!
Тюон и Селусия, скрили лица под качулките, бавно обикаляха покрай едната отрупана с платове стена, спираха се да опипат един или друг топ, но не й обръщаха никакво внимание.
— Те са с мен — задъхано каза Мат, извади кесията от джоба си и я хвърли на голата маса наблизо. Тежката кесия изтропа и тясното лице на дюкянджийката се озари от широка усмивка. — Дайте им каквото поискат. — После се обърна към Тюон и добави твърдо: — Ако ще купувате нещо, ще е тук. Това ходене ми стига за цял ден.
Щеше да върне думите си назад, стига да можеше. Заговориш ли на жена по тоя начин, винаги ще гръмне в лицето ти като някоя от огнените пръчки на Алудра. Но големите очи на Тюон само го изгледаха изпод качулката, а пълните й устни се кривнаха в лека усмивка. Скрита усмивка, повече на себе си, отколкото за него. Светлината само можеше да знае какво значи тази усмивка. Мразеше, когато жените му правеха такива номера. Поне заровете този път не спряха. Трябваше да е добър знак, нали?
Тюон нямаше нужда от думи, за да покаже какво иска. Посочваше мълчаливо топ след топ и мереше с малките си ръце колко трябва да й отреже дюкянджийката. Вместо да повери работата на помощничката си, тя си я вършеше сама. И толкоз по-добре, като си помисли човек. Дългите ножици срязаха червена коприна в няколко оттенъка, зелена коприна също в няколко оттенъка и синя коприна в оттенъци, колкото Мат не беше предполагал, че могат да съществуват. Тюон си избра и няколко парчета фин лен, с различна дебелина, както и няколко дължини светла вълна — за последните се посъветва шепнешком със Селусия, — но наблегна предимно на коприната. Когато Мат си прибра кесията, беше много по-олекнала, отколкото очакваше.
След като всеки плат беше сгънат надлежно и вързан, опаковаха всичко в едно по-голямо парче груб лен — без доплащане, благодаря — и се получи бала, голяма колкото багажа на пътуващ амбулант. Мат изобщо не се изненада, когато разбра, че от него се очаква да я носи на гръб, провесил широкополата шапка на едната си ръка. Обличаш се най-хубаво, купуваш й коприна, а все измисля начин да ти намери работа! Сигурно го караше да си плати, че й бе проговорил твърдо.
Докато излизаше от града след двете жени, събра много погледи от зяпналите по улиците глупаци. Виж, двете се движеха пред него самодоволно като котки, налочили се с каймак. Макар да бяха загърнати в наметалата и с качулки, изправените им гърбове говореха красноречиво.
Още не беше станало пладне, но опашката от хора, чакащи да влязат за представлението, се точеше по пътя почти до самия град. И повечето го зяпаха, сякаш беше някой проклет глумец. Един от едрите коняри, които пазеха сандъка за монети, се ухили с беззъбата си уста и я отвори да каже нещо, но Мат го изгледа свирепо и той предпочете да насочи вниманието си към монетите, изсипвайки се от шепите на хората в стъклената кана и оттам — в сандъка. Едва ли беше изпитвал досега такова облекчение, че е в позорището на Лука.
Но преди тримата да направят и три крачки зад входа, дотича задъханият Джюйлин, като по чудо този път без Тера и без червената си шапка. Лицето на хващача на крадци все едно беше изваяно от стар дъб. Спря, изгледа прииждащите покрай тях хора и сниши глас. Тихо и с много тревога.
— Тъкмо тръгвах да те търся. Егеанин… Пострадала е. Ела бързо.
Тонът му казваше достатъчно, но още по-лошото бе, че заровете в главата на Мат вече трещяха. Той хвърли вързопа на един от конярите и му нареди да го пази като сандъка за парите, че иначе ще му даде да разбере, но не дочака отговора му. Джюйлин вече тичаше натам, откъдето бе дошъл, и Мат хукна след него по широката главна улица на позорището, пълна с шумна тълпа, зяпаща как четиримата гологърди братя Чавана са катерят на пирамида и акробатките в прозрачните шалвари и лъскави елечета стоят изправени на главите си, и въжеиграчката в сините гащи с пайети, катереща се по дългата дървена стълба, за да започне номера си. Близо до платформата с въжеиграчката Джюйлин свърна в една от по-тесните напречни улички, по която на опънатите простори между шатри и фургони висеше пране, на столчета и по стъпалата на фургони седяха чакащи реда си играчи и хлапета от трупата тичаха насам-натам с топки и обръчи. Мат вече разбра накъде отиват, но хващачът на крадци тичаше много бързо и той не можеше да го настигне.