Всъщност като че ли не съществуваше нищо, което да изкара Кайриен от мълчанието, като се изключеха случайните улични свади между жителите на Предградието и гражданите, които считаха шумните им, пъстро облечени тълпи за по-чужди от айилците и смятаха, че е много по-безопасно да се бият с тях. Градът беше тъпкан до таванските греди, хора спяха навсякъде, където можеше да се намери подслон от студа, но все пак хранителните запаси бяха повече от достатъчни, макар и не изобилни, и търговията всъщност вървеше по-добре, отколкото можеше да се очаква зиме. Общо взето, трябваше да се чувства доволна, че изпълнява указанията на Кацуан толкова добре, колкото можеше да се очаква от една Зелена. Само дето Кацуан щеше да очаква повече. Винаги беше така.
— Слушаш ли ме, Самицу?
С въздишка, Самицу извърна лице от мирната гледка през прозореца и се постара да не започне да приглажда полите си на жълти ивици. Направените в Джаканда сребърни звънчета по косата й леко звъннаха, но днес звукът им не я утеши. И в най-добрите моменти не се чувстваше съвсем уютно в покоите си в палата, въпреки че буйният огън в широката мраморна камина излъчваше топлина, а леглото в другата стая беше с най-доброкачествените дюшеци и възглавници от гъши пух. И трите й стаи бяха украсени според грубоватия кайриенски стил — варосаният бял таван бе нашарен със застъпващи се квадрати, широките корнизи бяха тежко позлатени, а дървените ламперии бяха излъскани до мек блясък и въпреки това — тъмни. Мебелите бяха още по-тъмни и с масивна конструкция, поръбени с тънки нишки от златен варак и с пъпки от слонова кост. Цветният тайренски килим в тази стая изглеждаше крещящо не на място в сравнение с всичко останало и само подчертаваше суровостта на всичко наоколо. Напоследък тази стая твърде много й заприличваше на килия.
Това, което всъщност я дразнеше, бе жената с коса на къдрици до раменете, застанала насред килима, с юмруци на хълбоците, вдигнала войнствено брадичка и толкова начумерена, че сините й очи се бяха присвили. Сашале носеше пръстена на Великата змия, разбира се, на дясната си ръка, но също така и айилски гердан и гривна, дебели мъниста от сребро и слонова кост, изкусно изваяни, крещящо безвкусни на фона на роклята й с високо деколте от кафява вълна, простовата, макар и фина и добре скроена. Не че накитите бяха грозни, разбира се, но… не на място, и едва ли бяха подходящи да се натруфи с тях една Сестра. Странността на тия накити може би съдържаше ключа към много неща, стига Самицу да можеше някога да разгадае причината, стояща зад носенето им. Мъдрите, особено Сорилея, гледаха на нея като на глупачка заради това, че ги пита за всичко, и отказваха да си правят труда да отговарят. Твърде често го правеха. Най-вече Сорилея. Самицу не беше свикнала да я смятат за глупачка и това ужасно не й харесваше.
Не за първи път усети, че й е трудно да срещне погледа на другата Сестра. Сашале беше главната причина доволството да й убягва, колкото и добре да вървяха иначе нещата. Най-влудяващото беше, че Сашале беше Червена, и в същото време, въпреки Аджата си, се беше врекла на младия ал-Тор. Как бе възможно която и да било Айез Седай да се закълне във вярност на човек, а не на самата Бяла кула? Как, в името на Светлината, можеше една Червена да се закълне на мъж, който може да прелива? Май Верин щеше да се окаже права за това как един тавирен усуква всичко. Самицу не можеше да си въобрази никаква друга причина цели трийсет и една Сестри, пет от които Червени, да положат такава клетва.
— Към лейди Айлил са се обърнали лордове и дами, представляващи повечето от силата на Дома Риатин — отвърна тя, много по-търпеливо, отколкото се чувстваше. — Искат тя да вземе Върховния трон на Риатин, а тя иска одобрението на Бялата кула. Одобрението на Айез Седай, най-малкото. — За да направи нещо, та да не отвръща на погледа — и най-вероятно да изгуби, — тя пристъпи до една масичка от абанос. Украсената със злато сребърна кана върху сребърен поднос на нея все още издаваше смътния аромат на подправки. Търсеше си извинение, и затова каната издрънча рязко, като я постави обратно на подноса. Твърде често се улавяше, че избягва да погледне Сашале. Дори и сега се усети, че я поглежда накриво. За свое отчаяние, не можеше да се насили да се обърне и да я погледне в лицето.
— Откажи й, Сашале. Брат й все още беше жив, когато бе видян за последно, а бунтът срещу Преродения Дракон не може да занимава Кулата, особено сега, след като е свършил. — Споменът й се събуди за видения за последно Торам Риатин, когато избяга и потъна в онази странна мъгла, която можеше да придобива плътност и да убива, мъгла, която устояваше на Единствената сила. Същия ден Сянката беше излязла извън стените на Кайриен. Гласът на Самицу се стегна от усилието да спре трепета му. Не от страх, а от гняв. В същия този ден тя не бе успяла в Изцеряването на младия ал-Тор. Мразеше провалите, мразеше да си спомня за тях. А и не биваше да се обяснява. — Повечето от силата на Риатин не значи цялата. Онези, които още са привързани към Торам, ще й се противопоставят, със силата на оръжието, ако се наложи, и във всеки случай насърчаването на раздори вътре в самите Домове не е най-добрият начин да се крепи мирът. Балансът в Кайриен е крехък, Сашале, но все пак е баланс, и не трябва да го нарушаваме. — Успя да млъкне преди да е казала, че Кацуан ще е много недоволна, ако го направят. Това едва ли щеше да има тежест пред Сашале.