Егвийн остави лъжицата на масичката и се отпусна назад. Изведнъж столът й се стори не толкова удобен. Следващата най-веща след Леане беше Боуд Каутон. Новачка. Постара се да не мисли какво друго освен новачка е Боуд. С още няколко дни упражняване Боуд щеше да свърши работата почти толкова добре, колкото Кайрен. Почти. Но това не го спомена. Нисао знаеше някои тайни, но не всички.
— Аная, а сега — и Кайрен. И двете — Синя Аджа. Знаеш ли за още някоя връзка между тях?
Нисао поклати глава.
— Аная е била Айез Седай петдесет или шейсет години, когато Кайрен дойде в Кулата, доколкото помня. Може да са се познавали. Просто не знам, Майко. — Гласът й прозвуча уморено и раменете й се смъкнаха. Безшумното й разследване за смъртта на Аная не беше довело доникъде, а сега сигурно си даваше сметка, че Егвийн ще й добави и Кайрен.
— Разбери го — разпореди се Егвийн. — Но дискретно. — Това второ убийство щеше да вдигне достатъчно врява и без тя да добавя към нея. Огледа за миг жената пред себе си. Нисао можеше да си потърси извинения или да твърди, че се е съмнявала още в началото, но досега винаги беше образец на самоувереността и абсолютната сигурност на Жълтата Аджа. Не и сега обаче. — Много ли Сестри държат сайдар?
— Забелязах няколко, Майко — каза сковано Нисао. Брадичката й се вирна предизвикателно. Но след миг сиянието около нея угасна и тя се загърна още по-плътно, сякаш я побиха студени тръпки. — Съмнявам се, че това може вече да помогне на Кайрен. Смъртта й е била съвсем внезапна. Но така човек се чувства по-… безопасно.
След като дребната жена си излезе, Егвийн поседя на масата, разбърквайки вяло кашата. Не видя повече черни топчици, но беше изгубила апетит. Накрая стана, нагласи грижливо седемцветния шарф около врата си и се заметна с наметалото. Точно днес нямаше да седи, изпълнена с покруса. Точно днес трябваше да изпълни рутинните си задължения до последната буква.
По замръзналите улици на стана се тътреха коли, пълни с ведра с вода или с нацепени дърва и чували с въглища. Както обикновено, по дървените пасажи бързаха новачки и се кланяха на подминаващите ги Айез Седай. Неотдаването на дължимото уважение към една Сестра можеше да доведе до бой с пръчки, но също така и закъснението, а учителките по правило проявяваха по-малка търпимост от срещаните по пътя Айез Седай, които поне можеше да извинят някоя забързана притеснена новачка.
Облечените в бяло жени отскачаха от пътя й, разбира се, щом видеха пъстрия шарф, но тя не позволи настроението й да се вкисне повече, отколкото си беше, при гледката с приклякащите насред улицата новачки, някои от които се подхлъзваха, пързаляха се и понякога едва не падаха по очи, преди да ги задържат „братовчедките“ им. Жените от едно „семейство“ бяха започнали да се наричат „братовчедки“ и това по някакъв начин ги привързваше още повече, сякаш наистина бяха роднини, и при това — близки братовчедки. Това, което вкисваше настроението й, бяха Айез Седай, които зърваше тук-там, плъзгащи се като лебеди по пасажите сред вълни от реверанси. Между шатрата и кабинета на Амирлин не срещна повече от десетина, но три от всеки четири бяха загърнати не само в наметала, а и в светлината на Силата. В повечето случаи ходеха по две, следвани от всички Стражници, с които разполагаха. Загърнати в сайдар или не, всички се оглеждаха бдително.
Това й напомни за времето, когато в Емондово поле се появи петнистата треска и всички ходеха притиснали на устите и носовете си кърпи, напоени с бренди — Дорал Баран, тогавашната Премъдра, беше казала, че това предпазва — ходеха, притиснали кърпите, и се озъртаха да видят кой е следващият, дето ще се обрине и ще падне. Докато треската свърши, умряха единайсет души, но след това мина цял месец, откакто се беше разболял последният човек, преди да се престрашат да свалят кърпите. Дълго време тя беше свързвала миризмата на бренди със страха. Сега сякаш почти го помирисваше. Две Сестри бяха убити ей така, между тях, от мъж, който можеше да прелива, да не говорим, че явно можеше да идва и да си отива, когато пожелае. Страхът обземаше Айез Седай много по-бързо, отколкото заразяваше петнистата треска.
Шатрата, която използваше за кабинет, вече беше затоплена от мангала с жарта, излъчващ аромат на рози. Лампите с огледалата и лампата на масата бяха запалени. Рутинните й действия бяха известни. Тя окачи наметалото си в ъгъла, седна зад писалищната маса и автоматично посегна към нестабилния крак, който винаги се опитваше да се сгъне. Трябваше само да спазва рутината. Утре можеше да обяви какво е сторено.