Когато обаче й се навъси, видя лицето й — наистина го видя, може би за първи път — и изведнъж разбра защо я беше безпокоило толкова, може би дори защо й беше толкова трудно да поглежда право в лицето Червената сестра. То не беше вече лице на Айез Седай, извън времето и встрани от всякаква възраст. Повечето хора не бяха сигурни, освен ако не им го изтъкнеш, но друга Сестра не можеше да го сбърка. Може би бяха останали някакви трошици, късчета, които правеха Сашале да изглежда по-красива, отколкото бе всъщност, но всеки щеше да й припише възраст… близо до средната възраст. От това осъзнаване езикът на Самицу замръзна.
Онова, което се знаеше за усмирени жени, не беше много повече от празна мълва. Те бягаха и се криеха от другите Сестри, и рано или късно умираха. Обикновено по-скоро рано, отколкото късно. Загубата на сайдар бе нещо повече, отколкото повечето жени можеха да понесат дълго. Но общо взето всичко, което се знаеше, беше ала-бала. Доколкото й беше известно, от много време никой не се беше опитвал да научи нещо повече. Рядко признаваният страх в най-тъмното кътче в главата на всяка Сестра, че същата съдба може да сполети и нея в някой безгрижен миг, пречеше на всяка да иска да знае много. Дори Айез Седай можеха да затварят очите си, когато не искат да видят нещо. И все пак съществуваха онези слухове, почти никога неспоменавани и толкова смътни, че никога не можеш да си спомниш къде си ги чула за първи път, нашепнати едва чуто, но носещи се непрестанно около теб. Един от тях, за който Самицу почти не си беше спомняла досега, гласеше, че жена, която е усмирена, отново се подмладява, стига да преживее усмиряването. До този момент това винаги й се беше струвало нелепо. Възвръщането на способността за преливане не беше върнало всичко на Сашале. Отново щеше да й се наложи да поработи с години със Силата, за да може лицето й отново да е лице на Айез Седай пред всяка Сестра, която пожелае да я види ясно. Или… дали все пак щеше да си го върне? Изглеждаше неизбежно, но все пак това бе непознат терен. А щом лицето й се бе променило, дали и нещо друго у нея също не се беше променило? Самицу потръпна, по-силно, отколкото при мисълта за усмиряването. Може би все пак беше по-добре, че се позабави в усилията си да разгадае как го Изцерява Деймир.
Сашале опипваше айилския си гердан, сякаш не забелязваше притесненията на Самицу, нито втренчения й поглед.
— Това може и нищо да не е, но може и да си струва да го разберем — рече тя, — но Коргайд само донесе какво е чула. Ако искаме да разберем нещо, трябва сами да отидем и да видим. — И без повече думи се обърна и закрачи към вратата, като остави на Самицу единствения избор или да припне след нея, или да остане. Непоносимо беше! Но пък и да остане беше немислимо.
Сашале не беше по-висока от нея, но се наложи да забърза, за да не изостава, докато Червената плавно се плъзгаше по широките коридори с ръбести сводове. Да поведе и дума не можеше да става, освен ако не се затичаше. Закипя мълчаливо, въпреки че това изискваше да стисне зъби. Да спориш с друга Сестра пред външни хора в най-добрия случай беше нередно. Нещо повече, несъмнено щеше да е безполезно. А това само щеше да изкопае дупката, в която бе паднала, още по-дълбоко. Изпитваше огромно желание да ритне нещо.
Светилниците — на равни интервали — даваха обилна светлина дори в най-тъмните участъци на коридора, но нямаше много цвят или украса, освен редките гоблени с извезаното по тях, все едно дали лов на дивеч, или храбро сражаващи се благородници. В няколко ниши в стените се мяркаха златни изделия или порцелан от Морския народ, а в някои коридори корнизите бяха направени на фризове, повечето оставени небоядисани. И това бе всичко. Кайриенците криеха богатството си от хорски очи, както правеха с още много неща. Слугите и слугините, усърдно забързани по коридорите като колони мравки, бяха облечени в униформи с цвят на въглен, освен онези, които обслужваха пребиваващите в двореца благородници — те изглеждаха пъстри в сравнение с другите, с гербовете на своите Домове, извезани на гърдите, а яките и понякога ръкавите на ливреите им показваха цветовете на Дома. Един на всеки десет беше с палто или рокля изцяло в цветовете на Дома и изглеждаше почти като чужденец между останалите. Но всички държаха очите си сведени надолу и едва спираха, колкото да поднесат бързите си поклони и реверанси на двете подминаващи ги Сестри. Слънчевият палат се нуждаеше от поддръжката на стотици и стотици слуги и тази заран като че ли всички бяха излезли по спешните си работи.