Налях си кафе и седнах да прегледам набързо вестника. Винаги искам да знам какво би могъл да прочете един убиец за себе си. Историята беше изопачена, няколко важни подробности бяха неверни. Никога не обръщам внимание, когато предполагаемо умни хора пишат идиотски неща — пред мен стоеше поредният пример за новина, която трябваше да бъде игнорирана.
— Това просто е една голяма мошеническа игра — продължи Нана с видим ентусиазъм. — Някой бива заловен с ръка в буркана за сладки, а всички ние се преструваме, че престъпници са само онези, за които чуваме, че са такива. Да не мислиш, че конгресменът е единственият човек във Вашингтон, който някога е вземал подкуп?
Разлистих вестника до двадесета страница, където следваше продължението на историята.
— Ужасно е човек да изгуби оптимизма си, Нана.
— Не се заяждай с мен толкова рано сутринта — каза тя. — Освен това аз все още съм оптимист, просто за късмет гледам с широко отворени очи.
— А тези очи бяха ли широко отворени и през нощта? — небрежно попитах аз. Да разпитваш Нана относно здравето й, бе все едно да се опитваш да пуснеш зеленчуци в макароните със сирене на детето си. Трябва да действаш ловко и незабележимо, иначе си обречен на неуспех, а ти обикновено си обречен на неуспех така или иначе.
Както и очаквах, тя повиши тон, за да ми стане от ясно по-ясно, че думите ми са били чути, но ще бъдат пренебрегнати.
— Ето ти още една ценна мъдрост. Защо се случва така, че когато чуем за убити хора в този град, то жертвите винаги са или бедни и чернокожи, или богати и бели? Защо е така, Алекс?
— За жалост, този разговор изисква повече време, а аз не разполагам с такова точно тази сутрин — отвърнах аз и бутнах назад стола си.
Тя протегна ръка след мен.
— Къде отиваш толкова рано? Чакай да ти направя яйца… И къде отмъкна вестника ми?
— Искам да поработя малко в кабинета си, преди да дам първото си интервю — отвърнах аз. — Оставил съм ти забавните страници от вестника, тези с новините от шоубизнеса.
— Ах, защото в Холивуд няма расизъм, затова ли? Отвори си очите.
Засмях се, целунах я за довиждане и си откраднах още една шоколадова курабийка от масата — всичко това едновременно.
— Браво на момичето ми! Приятен ден, Нана. Обичам те!
— Не се дръж снизходително с мен, Алекс. И аз те обичам.
10.
В ранното утро вече стоях лице в лице със Сид Дамлер, единия от двамата собственици на лобистка фирма „Дамлер-Микелсън“. Крейг Пилки бе един от най-големите им „чудотворци“, както ги наричаха в този бизнес, получил само за миналата година хонорари на стойност единайсет милиона долара.
До този момент официалният коментар на фирмата беше, че не разполагат с „никаква информация“ за закононарушения от страна на техни служители. Във вашингтонската игрова схема това обикновено е шифър за покриване на нечий задник, без да си притиснат в ъгъла от закона.
Не че имах някакви предразсъдъци към Дамлер от самото начало. Това се случи по-късно, след четиридесет минути чакане да ме приеме, и след още двайсет минути едносрични, уклончиви отговори от негова страна, с такова изражение на лицето, сякаш предпочиташе да му вадят корен на зъб — или може би сякаш в момента му вадеха корен на зъб.
От всичко, което чух, успях да сглобя следната информация: преди да се присъедини към служителите на „Д-М“, Крейг Пилки — родом от Топека, Канзас — бе прекарал три двугодишни мандата в Конгреса, където си беше спечелил репутация на говорител на банковата индустрия в Капитолия. Носеше неофициалното прозвище Ре-Дерегулатора и бе спонсорирал — или участвал в съвместно спонсорство — не по-малко от петнайсет отделни проектозакона, насочени към разширяване на правомощията на кредиторите.
Според уебсайта на „Д-М“ основната специалност на Пилки бе подпомагане на компаниите за финансови услуги да „направляват федералното правителство“. Преди смъртта му най-големият му клиент е било сдружение от дванайсет средно големи банки от цялата страна с над седемдесет милиарда общи авоари. Тези компании бяха направили дарения за предизборната кампания на другата жертва, конгресмен Винтън, и бяха дали ход на настоящото федерално разследване.
— Защо ми разказвате всички тези неща за Крейг и „Дамлер-Микелсън“? — пожела да узнае Сид Дамлер, който все още не даваше никакви признаци дали тази информация му е известна, или не.